Кътбърт седна в едно кресло с наведена глава и сключени сякаш в молитва ръце.
— Защо приорът на „Сейнт Мартин’с“ трябва да се самобичува толкова ожесточено — попита настоятелно Корбет, — че кръвта да се просмуква през расото му?
Той се огледа из добре мебелираната стая с резбовани кресла и сандъци, писалищната маса, скамейките и полиците, пълни с книги.
— И защо трябва да коленичи на пода, едва ли не гол — той посочи незавързания сандал, — и да се самонаказва в ледената стая?
Кътбърт затвори очи и прошепна:
— Miserere mei Domine et exaudi vocem meum25.
— Христос ще се смили над теб и ще чуе гласа ти — отвърна Корбет. — Ако кажеш истината. — Той се изправи. — Ти беше верен на абата, нали така? Но мечтаеше да изградиш голяма странноприемница и да вземеш мощите на Сигбърт като скъпоценна реликва. Започналото като блян се превърна в изгаряща амбиция. При управлението на абат Стивън „Сейнт Мартин’с“ придоби нова слава и спечели кралско покровителство. И все пак абат Стивън настояваше: Кървавата ливада не бива да се пипа. Така ти и останалите от съвета започнахте да заговорничите и всеки се правеше, че не вижда това, което върши другият. Елфрик не ти ли се довери? Не ти ли каза истината за Тавърнър и архидякон Уолъсби?
Приорът седеше със сведена глава.
— Може би само е намекнал за това? И ти се направи на сляп, нали? Както направи и когато разбра за увлечението на брат Дънстън по Бланш, дъщерята на кръчмаря. Ти имаш остър поглед, Кътбърт, и като приор носиш отговорност за реда в манастира, но ти е нужна и верността на ковчежника. Като свещеника в притчата за добрия самарянин, ти отмина и се престори на сляп.
Корбет приближи и се наведе над него. Приорът продължаваше да седи със здраво стиснати очи.
— Погледни ме! — твърдо заповяда Корбет.
Ранулф беше като замаян. Когато видя Кътбърт за първи път, той беше въплъщение на високопоставен прелат, ръководител на това абатство. Сега пред него се намираше един разбит човек, готов всеки миг да избухне в сълзи.
— Видял си и нещо друго, нали така? — заяви Корбет. — Всъщност теб не те е било толкова грижа за заговорите на Елфрик. Ти си преследвал по-голяма плячка. Видял си нещо, което си счел таен и ужасен грях. Ти си укорил твоя абат за него и си намекнал, че ако ти даде воля и ти разреши да построиш странноприемница, този грях ще си остане тайна между вас двамата. И така, отче приоре, какво си видял?
Кътбърт седеше все така, а раменете му се тресяха. Когато отвори очи, по страните му рукнаха сълзи.
— Беше заради Гилдас — изхълца той. — Всъщност вината беше негова. Той не можеше да спи и често се връщаше в работилницата си. Аз пък отивах при него през нощта и двамата седяхме и обсъждахме плановете за новата странноприемница. Една нощ, късно през есента, когато се връщах, видях, че портата на Юда не е зарезена и излязох на ливадата. Небето беше безоблачно, звездите бяха надвиснали ниско, ливадата бе обляна от лунна светлина. Край погребалната могила, изправени, без да се крият зад нея, стояха две фигури. Отначало исках да се обадя, но после едната се раздвижи — качулката на мъжа беше отметната — и аз познах абата. Другата също беше облечена като монах.
Съзрях качулка и расо, но бе невъзможно да различа чертите на лицето или да видя кой е. Скрих се в сенките на портите. Видях как абатът прегръща другия човек.
— Как? — попита Корбет. Приорът показа с ръце:
— Преметна едната си ръка зад главата на тази личност, а другата около кръста й. После се прегърнаха и целунаха.
— По устните ли? — попита Корбет.
— Не съм сигурен.
— Другият човек мъж ли беше или жена?
— Не мога да кажа.
— Значи, би могло да бъде жена, преоблечена в расо като монах? Хайде, отче приоре! — подкани го Корбет. — Такива неща се случват в манастирите и абатствата из цялото кралство. Всеизвестно е, че често някой монах вкарва любовницата си в манастира, преоблечена като негов събрат. От всичко, което ми каза, излиза, че и тук е станало същото.
Приорът избегна погледа му.
— Брат Дънстън си имаше изгора, Бланш от „Горският фенер“ — намеси се Ранулф. — Не би ли могло да е тя?
— Не знам.
— Защо не изчака да видиш?
— Така и мислех да направя, обаче абатът и тази тайнствена личност изчезнаха зад насипа. Не посмях да прекося ливадата, защото щяха да ме чуят, че приближавам и другият човек щеше да избяга. Не исках да ме обвинят, че шпионирам. Реших да изчакам пак да се появят, обаче Гилдас дойде да ме търси. Не исках и той да види онова, което аз бях видял, затова се върнах обратно. Затворил съм портата по-рязко, и това трябва да е сепнало абата. Пред никого другиго не споменах за това. — Приорът се удари с юмрук в гърдите. — Не можех да прогоня тази картина от съзнанието си. Абат Стивън все повече и повече ме дразнеше, затова една сутрин го посетих в неговата стая и още веднъж повдигнах въпроса за странноприемницата и възможността абатството да се сдобие със светите мощи на Сигбърт. Абат Стивън се ядоса и удари с юмрук по писалището си. Вбесих се и му казах какво съм видял. — Приорът Кътбърт замълча за малко. — Бог да ми прости, сър Хю, но искам да не бях го правил. Наистина. Очаквах да отрече. Той остана на мястото си като втрещен. Гледаше ме, сякаш съм го обвинил в отвратителен грях. Казах му, че ако не се съгласи с искането ми, ще го обвиня в същото пред цялото управително тяло.