— Това е моят дом, сър Хю, въпреки, че стана средище на ужаси. Ние сме наказвани за греховете си.
Той потъна в тъмнината. Корбет нареди на Ранулф да вземе малко храна от кухните на абатството и да се върне в странноприемницата. На стълбището се сблъска с Уолъсби.
— Чу ли за пожара, архидяконе?
— Да, сър Хю, чух, но не бива да напускам стаята си, освен за храна.
И като се промъкна край кралския служител, той се затътри надолу по стълбите. Корбет влезе в стаята си, провери всичко и седна на масата. След малко Ранулф донесе храната.
Чансън се присъедини към тях. На трапезата имаше желирана щука, зеленчуци с масло, фурми и вино с подправки. Корбет дъвчеше разсеяно. След като приключи, той отиде до писалището си и записа всичко, което се беше случило. Ранулф му зададе няколко въпроса, но той не му обърна внимание. После се изтегна на леглото си и се покри със завивката. Опита се да мисли за Мейв: колко я обича, за стиховете, които би й рецитирал. Спомни си онова загадъчно име, Елоиз Аржантьой. И скочи толкова бързо от леглото, че стресна Ранулф.
— Елоиз Аржантьой! — извика Корбет. — О, Ранулф, аз съм глупак! Кой не е чувал за Елоиза и Абелар.26
— Господарю!
Корбет отхвърли завивката.
— Тази вечер ще работя. Утре, Ранулф…
Корбет едва ли не танцуваше, пристъпваше от крак на крак и потриваше ръце.
— Утре за първи път, откакто сме дошли тук, истината ще излезе на бял свят!
Когато започваше да разгадава някоя загадка, Корбет кръжеше над жертвата си като ястреб, тъй че Ранулф никога не беше сигурен коя е набелязаната плячка. И този път нямаше разлика. Корбет започна тихичко да си тананика някаква мелодия. Вече не чувстваше умора. Настани се на писалището, извади листа от велен и започна да ги търка с пемза, остреше пера, приготвяше си мастилото, говореше и си пееше полугласно, сякаш останалата част от света бе изчезнала някъде. Погледна през рамо и промърмори:
— Върви в стаята си, Ранулф! Не мога да ти кажа онова, което и сам не знам със сигурност. Тъй или иначе, утре ще станем рано. Приготви си ботушите и ръкавиците. Отиваме да копаем в Кървавата ливада.
— Какво трябва да изкопаем?
— Истината. Сега ме остави.
Корбет работи до късно през нощта. Ранулф от време на време проверяваше Чансън, който, напълно облечен, хъркаше на леглото си, забравил грижите на света. Всеки път, когато влизаше в стаята на господаря си, го виждаше все така изгърбен над писалището. Корбет се занимаваше с онова, което най-много обичаше. Като оксфордски учен той изграждаше една хипотеза, развиваше я докъдето можеше и търсеше доказателства за всяко подозрение. Ако хипотезата не вършеше работа, той просто започваше от начало. Накрая Ранулф се почувства изморен и се хвърли върху леглото си. Като че ли бяха изминали само няколко минути, преди Корбет, измит и преоблечен, да го разтърси и да го подкани да стане. Ранулф побърза да се подчини. Чансън вече подскачаше от крак на крак, готов да се втурне за закуската си в манастирската трапезария.
— Няма ли да се измиеш или преоблечеш? — попита го Ранулф през рамо, когато се срещнаха в коридора. — Та твоите коне са по-чисти от теб!
— Сър Хю има нужда от мен! — отвърна Чансън. — Ритуалните измивания могат да почакат.
— Ритуалните измивания ли? Кой те научи на тези думи?
— Лейди Мейв. Тя ми каза по-често да извършвам ритуалните си измивания.
— Мъдра жена! — прошепна Ранулф, докато топуркаха надолу по стълбите.
Корбет вече крачеше из трапезарията, когато монасите започнаха да я изпълват след утринната литургия. Той не отиде на главната маса, а седна на тази точно до входа, запазена за гости. Закусиха с овесена каша, пресни хлебчета и масло, сервирани заедно с малко гърненце мед и изпиха по чаша разредено пиво. Когато привърши, Корбет избърса роговата си лъжица с една кърпа и я пъхна в торбичката си. Влезе Пердитус, насинен и видимо доста изморен. Корбет го стисна за ръката.
— Ще ти бъда благодарен, ако можеш да помолиш приора да се срещне с мен, както и останалите членове на съвета.
Корбет нареди на Ранулф и Чансън да го последват. Тримата излязоха от трапезарията и тръгнаха надолу по стъпалата. Утрото беше сиво и мрачно. Миризмата на изгоряло продължаваше тежко да се носи по вятъра, а снегът се беше превърнал в ледена лапавица, която измамно се плъзгаше под краката.
Корбет потриваше облечените си в ръкавици ръце. Въпреки, че не беше спал, изглеждаше свеж: очите му блестяха на студа, косата му бе стегната отзад. Появиха се приорът Кътбърт и останалите.
26
Става въпрос за Пиер Абелар (1079–1142 г.) — френски философ, богослов и поет. Неговото рационалистично мислене („Разбирам, че вярвам!“) породило съпротива в църковните среди, която довела до осъждането му на църковните събори в 1121 и 1140 г. Трагичната любов на поета към Елоиза, завършила с оттеглянето на двамата в манастир, е описана в автобиографичната му книга „Историята на моите бедствия“. — (Бел. прев.)