— Поласкан съм — каза тихо. — Вие сте повече от щедър. Но трябва да уредя още нещо, преди да ви дам окончателен отговор.
Като го погледна изненадан.
— Колко време ще ви отнеме? — запита го доста рязко.
„Смята, че преговарям с други — помисли си Брадли — което е абсолютно вярно.“
— Дайте ми седмица време. Но мога да ви кажа веднага: убеден съм, че никой няма да надмине вашето предложение.
— Зная — отвърна Като и затвори куфарчето си. Някакви бележки, Едит? Доналд?
— Не — отвърна Едит, — вие сякаш сте предвидили всичко.
Доналд не каза нищо, само кимна в съгласие.
Странно партньорство, помисли си Брадли, и не особено щастливо. Беше харесал веднага Доналд, който изглеждаше спокоен и благ човек. Но Едит имаше вид на властна и сурова, почти агресивна жена; очевидно тя изпълняваше ролята на шеф.
— А как е прелестното дете-чудо, което ви се пада дъщеря? — запита Като двамата Крейг, когато се канеха да си тръгват. — Поздравете я от мен.
— Непременно. — отговори Доналд. — Ейда е много доволна от пътуването до Киото. Поне за малко се откъсна от изследването на Манделбротовите редици.
— А какво точно представляват тези редици? — О, много по-лесно е за показване, отколкото за разказване — отговори Доналд. — Защо не ни дойдете на гости? Ще ви разведем из нашето студио, нали Едит? Особено след като ще работим заедно, на което се надявам.
Единствен Като забеляза моментното колебание на Брадли. Той се засмя и отговори:
— Ще се радвам. Следващата седмица заминавам за Шотландия и мисля, че мога да вместя в програмата си посещение във вашето имение. На колко години е дъщеря ви?
— Ейда е почти на девет, но ако запитате нея самата, вероятно ще ви каже, че е на 8,876545 години.
Брадли се разсмя:
— Тя наистина май е някакво дете-чудо. Не съм убеден дали ще й бъда равностоен събеседник.
— И това го казва човекът — намеси се Като, — който успя да изплаши 50-тонен октопод. Никога няма да ги разбера тези американци.
18. В една ирландска градина
— Когато бях малък — каза Патрик О’Брайън с копнеж, — обичах да се качвам тук и да гледам вълшебните картинки. Изглеждаха ми така ярки и по-интересни от действителния свят навън. В онези дни нямаше телевизия, разбира се, а пътуващото кино идваше в селцето само веднъж месечно.
— Не му вярвайте, Джейсън — обади се Доналд Крейг. — Пат не е на сто години.
Брадли предположи, че човекът пред него е около 75-годишен, но О’Брайън отдавна бе навършил осемдесет. Трябва да е бил роден някъде през 30-те или дори 20-те години на миналия век. Светът на неговата младост изглеждаше безкрайно далечен; дори преувеличението вече беше без значение, особено по ирландските стандарти.
Пат тъжно поклати глава, като продължи да дърпа шнура, който въртеше големия обектив на пет метра над тях. Върху покритата с бели плочки масичка, около която се бяха скупчили, моравите, лехите и чакълестите пътеки край замъка Конрой се въртяха във величествени пируети. Всичко изглеждаше неестествено бяло и ясно и Брадли добре разбираше, че за едно момче тази чудна стара машина е превръщала познатия външен свят във вълшебна приказка.
— Просто е жалко, господин Брадли, че господарят Доналд не иска да разбере, когато му говоря. Бих могъл да му разкажа много неща за стария владетел на имението, но какъв е смисълът?
— Ти и без друго ги разказваш на Ейда.
— Така е и тя ми вярва, умно момиче.
— Аз също ти вярвам — понякога. Особено на историите за лорд Дънсани.
— Едва след като говорихте с отец Макмилън и проверихте всичко.
— Дънсани писателят ли?
— Да, чели ли сте нещо от него?
— Не. Но е бил близък приятел на д-р Бийб — първия човек, слязъл на половин миля под водата. Оттам знам името му.
— Трябва непременно да прочетете разказите му, особено морските. Пат твърди, че често е идвал тук да играе шах с лорд Конрой.
— Дънсани беше гросмайстор на Ирландия — добави Патрик, — но освен това беше и великодушен човек, винаги оставяше старият лорд да го победи. Как ли би се забавлявал да излезе срещу вашия компютър! Освен това има разказ за машина, която играе шах.
— Така ли?
— Е, може би не истинска машина, а някаква имитация.
— Как ли се нарича? Трябва да го потърся.
— „Гамбитът на тримата моряци“… а, ето я! Как не се сетих.
Гласът на стария човек прозвуча умилително, докато малката лодка навлизаше в полезрението на тримата. Тя плаваше в кръг в средата на голямо езеро и единствената пътничка в нея изглеждаше напълно погълната от книгата си.
— Ейда, имаме гост. Ще слезем при теб след малко — произнесе тихо Доналд Крейг в малкия микрофон на китката си. Далечната фигурка махна лениво с ръка и продължи да чете. След това се изгуби от погледа им, когато Доналд завъртя отново обектива.