— И ще го спазите ли?
— Нека ви покажа нашето малко домашно филмче — само ще ви помоля да излезете от режима на запис. Това не е окончателната версия, така че очаквам мнението ви за евентуални корекции.
Японските студия, припомни си Доналд, заслужено се славеха със специалните си ефекти и образцовата си работа. (Колко ли пъти най-страшни чудовища бяха разрушавали Токио?) Детайлите от кораба и дъното на океана бяха толкова съвършени, че не се получаваше усещането за мащаб; всеки, който не знаеше, че видимостта под водата не надхвърля в най-добрия случай сто метра, можеше да помисли, че това е самата действителност.
Смачканата задница на „Титаник“ — около една трета от общата дължина на кораба — лежеше върху плоска равнина от кал, заобиколена от отломки от разцепения на две кораб. Самата кърма беше в сравнително добро състояние, макар че палубата беше отчасти разрушена, но по-нататък сякаш някакъв гигантски чук се бе стоварил върху кораба. Едва половината от руля стърчеше от дъното; две от трите огромни витла бяха напълно затънали. Тяхното изваждане само по себе си представляваше значителен проблем.
— Никак не изглежда добре, нали? — каза бодро Като. — Но гледайте нататък.
Една акула премина лениво през екрана, внезапно забеляза въображаемата камера и панически свърна встрани. Чудесен детайл, помисли си Доналд, поздравявайки наум режисьора.
Сега времето полетя бързо. Вдясно на екрана се появяваха цифри, отбелязващи датата; 24 часа преминаваха за една секунда. Тънки напречни ферми се спускаха от безцветното небе и се сглобяваха в отворено скеле край разрушения кораб. Дебели кабели се виеха като змии около разбития корпус.
400-ният ден — изминала е повече от година. Водата, незабележима досега, бе станала млечно бяла. Първо горната част на отломката, след това изкривената броня, след нея всичко друго до самото дъно бавно чезнеше в огромен облак от блестяща матова белота.
— 600-ният ден — гордо обяви Като. — Най-големият леден блок в света, само дето не е съвсем с формата на куб. Помислете си за всички хладилници, които ще се продадат след тази жива реклама.
В Азия може би — помисли си Доналд, — но не и във Великобритания, особено в Белфаст. Вече се дочуваха протести, викове „Светотатство!“ и дори заплахи за бойкот на всичко японско. Точно това беше проблемът и Като добре го осъзнаваше.
— 650-ият ден. По това време дъното също е укрепено на няколко метра дълбочина под тройните витла. Всичко е запечатано в здрав леден блок. Сега единственото, което ни остава, е да го издигнем на повърхността. Ледът ще ни осигури само част от нужната товароподемност. Ето защо…
— …ще помолиш Парки да ти продаде няколко милиарда от своите топчета.
— Колкото и да не ти се вярва, Доналд, отначало мислехме да си ги произведем сами. Но да копираме западна технология? Забрави за това!
— Добре, и какво измислихте в замяна?
— Нещо далеч по-просто: ще използваме истински революционен подход. Не казвайте още на никого… но ще извадим „Титаник“ с ракети!
25. Джейсън Младши
Имаше моменти, когато заместник-директорът за Атлантика на Международната организация за морското дъно не беше обвързан с никакви служебни задължения, тъй като и двете половини от операциите по „Титаник“ вървяха гладко. Но Джейсън Брадли не беше човек, който търпи бездействието.
Понеже нямаше защо да се тревожи за поста си приходите от инвестициите му надхвърляха няколко пъти заплатата, която получаваше от МОМД, — той гледаше на себе си като на волнонаемник. Другите изглеждаха закрепостени за своите длъжности, обозначени с квадратчета в организационната структура; Джейсън Брадли се вреше навсякъде, посещаваше всеки отдел, който му се стореше интересен. Понякога уведомяваше за това генералния директор, друг път — не. Почти навсякъде беше посрещан добре, тъй като славата му обикновено го изпреварваше и шефовете на другите отдели гледаха на него по-скоро като на екзотичен посетител, отколкото като на съперник.
Другите четирима заместник-директори (за Пасифика, Арктика, Антарктика и Индийския океан) с еднаква готовност го запознаваха с това, което се случваше в ресорните им океански простори. Сега те, разбира се, бяха обединени срещу общия враг — глобалното покачване на морското равнище. След продължилите повече от десетилетие често пъти язвителни спорове най-сетне се стигна до общото мнение, че то е между един и два сантиметра годишно.
„Блупийс“ и другите организации за защита на околната среда веднага хвърлиха вината върху човечеството; за разлика от тях учените не бяха толкова уверени. Вярно, че милиардите тонове въглероден двуокис от използващите термична електроенергия заводи имаха известен принос към прочутия „парников ефект“, но като че ли Майката Природа оставаше главният виновник: и най-героичните усилия на хората не можеха да надминат замърсяването, причинено от изригването на един голям вулкан. Всички тези спорове обаче звучаха прекалено академично за хората, чиито домове бяха застрашени от унищожение още приживе на своите собственици.