Трудно е за вярване, каза си Брадли, че са изминали повече от тридесет години, откакто бях тук, загледан в същия правоъгълник вода. Не се чувствам тридесет години по-стар… но не си спомням много за онзи младок, който току-що бе поел първия си голям ангажимент. Несъмнено тогава не можех и да сънувам за това, който имам сега.
Всичко беше потръгнало по-добре, отколкото очакваше. След десетилетия на битки с адвокатите на ООН и обхождането на редица правителствени отдели и природозащитни организации по азбучен ред, Брадли започна да разбира, че те са едно необходимо зло.
Дните на морския Див запад бяха отминали. Имаше един кратък период, когато на сто възела дълбочина имаше много малко законност; сега той изпълняваше ролята на шерифа и за негова най-голяма изненада това му харесваше.
Един от белезите на новия му статут — някои от старите му колеги го наричаха „конверсията“ — беше грамотата в рамка от „Блупийс“, която сега висеше в кабинета му, точно до снимката, подарена му преди много години от прочутия потушител на пожари по нефтодобивните платформи Червения Алдер. Снимката беше надписана: „Джейсън, нима не е чудесно да не ти досаждат застрахователните агенти? С най-добри чувства, Червения“.
Творението на „Блупийс“ беше доста по-изискано: „НА ДЖЕЙСЪН БРАДЛИ В ЗНАК НА ПРИЗНАТЕЛНОСТ ЗА ЧОВЕШКОТО ОТНОШЕНИЕ КЪМ УНИКАЛНОТО СЪЩЕСТВО OCTOPUS GIGANTEUS VERRILL“.
Поне веднъж в месеца Брадли напускаше канцеларията си и отлиташе за Нюфаундленд, провинция, която все повече отговаряше на името си. Откакто бяха започнали операциите, човечеството все повече и повече насочваше вниманието си към драмата, разиграла се в Големите плитчини. Беше започнало обратното броене на годините до 2012 и вече се слагаха басове за победителя от „Голямата надпревара за изваждането на «Титаник»“.
Имаше още една широко дискутирана и доста помрачна тема…
— Това, което истински ме дразни — каза Паркинсън, когато напуснаха шумния и гръмовит хаос на открития басейн, — са онези кръвожадни вампири, които непрекъснато питат: „Открихте ли вече трупове?“
— И на мен ми задават все същия въпрос. Някой ден ще отговоря на някой от тях: „Да и вие сте първият.“
Паркинсън се изсмя:
— Ще трябва да опитам рецептата ти. Но ето какво им отговарям аз: „Знаете, че все още намираме ботуши и обувки на дъното… на чифтове, лежащи на няколко сантиметра разстояние? Обикновено са евтини и доста износени, но миналия месец попаднахме на прекрасен експонат, произведен от най-добрите английски кожари… все още стоеше етикетът: «По поръчка на Негово Величество». Явно някой от пасажерите от първа класа…“
— Държа ги в един стъклен шкаф в кабинета си и когато ме запитат за трупове, посочвам обувките и казвам: „Вижте, не е останала и костичка. Долу живеят истински гладници. Кожата също щеше да отиде, ако не беше таниновата киселина.“ Това тутакси им затваря устите.
„Глоумър Иксплорър“ не беше предназначен за комфортен живот, но Рупърт Паркинсън бе успял да трансформира една от отделните кабини близо до кърмата в добро подобие на луксозен хотелски апартамент. Тя напомняше на Брадли за първата им среща някога, сякаш преди столетия, на Пикадили. Сред всичко останало в стаята имаше една повече от необичайна вещ.
Това беше дървен сандък, висок около метър и почти нов на вид. Но когато го доближи, Брадли усети познат и безпогрешно разпознаваем лъх — металната тръпчива миризма на йод, доказателство за дълъг престой под водата. Един мореплавател — дали не беше Кусто? — бе употребил веднъж израза „мирис на съкровище“. И ето го сега, носеше се във въздуха и караше кръвта му да се вълнува.
— Поздравявам те, Рупърт. Явно си стигнал до апартамента на прадядо си.
— Да. Две от ДУС влязоха вътре преди седмица и извършиха предварителен оглед. Това е първото нещо, което изнесоха оттам.
Върху сандъка все още личеше избелелият от почти вековното престояване в бездната надпис със шаблонни букви:
Паркинсън повдигна капака, сякаш извършваше свещенодействие, и дръпна листа алуминиево фолио под него.
— Стандартен 80-фунтов цейлонски сандък за чай — каза той. — Съвсем случайно се е оказал с подходящ размер, така че просто са го опаковали отново. Нямах представа, че през 1912 г. са използвали алуминиево фолио! Естествено, черният чай няма да ни донесе добра цена на борсата в Коломбо днес, но е свършил чудесна работа. Просто изумително!