В деня след второто погребение Доналд завари Едит седнала пред монитора с висока разделителна способност втренчено да съзерцава една от безкрайните миниатюрни версии на Множеството. Не искаше да разговаря с него и внезапно той осъзна с ужас, че в образа на екрана тя търси Ейда.
През последвалите години Доналд Крейг често се улавяше да мисли за отношенията, която се бяха развили между него и Джейсън Брадли. Въпреки че се бяха виждали едва пет или шест пъти и то все по работа, той бе усетил онази обвързваща взаимна симпатия, която понякога се поражда между мъже и става почти толкова силна, колкото и сексуалното привличане, дори когато е лишена от всякакво еротично съдържание.
Може би Доналд напомняше на Брадли за липсващия му приятел Тед Колиър, за когото често говореше. Във всеки случай и двамата се радваха на взаимното си присъствие и се срещаха дори когато това не бе абсолютно необходимо. Може би Като и концернът „Нипон-Търнър“ проявяваха голяма доза подозрителност, но Брадли никога не престъпи неутралитета си на служител на МОМД. Още по-малко се опитваше Крейг да използва този пост на приятеля си. Те споделяха личните си, не професионални си тайни. Доналд така и не научи каква роля е изиграл Брадли в решението на Организацията да забрани хидразина.
След погребението на Ейда — заради което Брадли бе прелетял половината свят — отношенията им станаха още по-близки. И двамата бяха загубили жена и дете; макар обстоятелствата да бяха различни, резултатите бяха почти еднакви. Връзката им се задълбочи дотам, че започнаха да си споделят интимни тайни и слабости, които никой от двамата не бе разкривал пред друг човек.
По късно Доналд се питаше как не се бе сетил сам за идеята; може би беше толкова близо до нея, че не можеше да види гората зад дърветата.
Падналите кипариси вече бяха извозени и двамата се разхождаха край езерото Манделброт — за последен път и за двамата, както се оказа по-късно, — когато Брадли очерта сценария.
— Това не е чисто моя идея — обясняваше с извинителен тон. — Знам го от един приятел психолог.
Измина доста време, преди Доналд да открие кой е „приятелят“, но веднага схвана възможностите, които предлагаше методът.
— Мислиш ли, че ще има ефект? — запита.
— Това трябва да обсъдиш с психиатъра на Едит. Дори идеята да е добра, той може да не я подкрепи. Нали знаеш, вечния лекарския синдром НИТ.
— Национален институт по терапевтика?
— Не. — „Не е Измислено Тук“.
Доналд се засмя, колкото и да не му беше весело.
— Имаш право. Но първо да видя дали мога да изпълня моята задача. Никак няма да е лесно.
Това беше слабо казано; задачата беше най-трудното нещо, с което се бе захващал в живота си. Често трябваше да спира работа, заслепен от сълзите, които напираха в очите му.
И изведнъж по някакъв загадъчен начин в подсъзнанието му се събуди спомен, който му даде сили да продължи. Някъде преди много години бе попаднал на един разказ за някакъв хирург в една от страните от Третия свят, който възстановявал зрението на бедни слепци. За тази цел вземал роговицата на донора няколко минути след смъртта му.
Този хирург трябва да е имал твърда ръка, след като е взел органи и от собствената си майка. Аз да не съм по-лош от него, каза си мрачно Доналд, докато вървеше към монтажната маса, където двамата с Едит бяха прекарали много часове в работа.
Доктор Джафърджий се бе оказал изненадващо отзивчив. Беше го запитал с леко ироничен, но доста разбиращ тон:
— И откъде ви хрумна тази идея? От някоя психарска видеодрама?
— Зная, че звучи така. Но може би си струва да опитаме… ако наистина одобрявате.
— Готов ли е вече филмът?
— Ето, в капсулата е. Искам да ви го покажа. Виждам, че имате комбиниран видеошкаф…
— Да, работи дори с касети VHS! Ще повикам Долорес, разчитам на нея. — Поколеба се и погледна замислено Доналд, сякаш искаше да добави още нещо. Наместо това натисна един бутон и каза тихо в пейджинг-системата на клиниката:
— Сестра Долорес, бихте ли дошли в моя кабинет? Благодаря.
Все още някъде в този череп има нещо от предишната Едит Крейг, мислеше си Доналд, докато седнали с доктор Джафърджий и сестра Долорес наблюдаваха фигурата пред огромния монитор. Ще мога ли да разруша невидимата, но непроницаема черупка, изградена от скръбта, и да я върна към действителността?
Познатият черен, подобен на бръмбар образ, плуваше върху екрана, протягайки безбройните си пипалца, които го свързваха с останалата Манделбротова вселена. Нямаше никакви указания за мащаба, но Доналд бе забелязал координатите, които определяха размерите на тази версия. Ако човек можеше да си представи цялото множество, простиращо се далеч извън границите на монитора, то вече бе по-голямо от Космоса, разкрит от космическия телескоп „Хъбъл“.