Само ако, помисли си доктор Джафърджий, не те потисне почти несъмненият провал на идеята ти. Все пак то ще стане след много години…
— Радвам се, че ме разбирате. Още щом чух, че ще запазят тялото на Колийн с надеждата да го идентифицират, знаех какво трябва да направя. Не вярвам в съдбата, но как бих могла да пропусна този шанс?
Дали, наистина знаеш? — помисли Джафърджий. Загубила си една дъщеря; надяваш се да получиш друга. Спящата красавица, събудена не от добрия принц, а от застаряваща принцеса. Или може би магьосница — добра този път! — притежаваща сила, която далеч надхвърля фантазиите на което и да е ирландско момиче от XIX век.
Ако — само ако! — това стане, какъв странен нов свят ще се изправи пред Колийн. Тя ще бъде тази, която ще се нуждае от внимателно психологическо наблюдение. Но това беше най-смелата екстраполация.
— Не искам да охлаждам ентусиазма ти — каза Джафърджий, — но дори и да успееш да съживиш тялото, няма ли да са настъпили невъзвратими нарушения в мозъка след сто години смърт?
— Точно от същото се опасявах, когато започнах да мисля върху идеята. Но много изследвания доказват, че е напълно приемлива. Бях много изненадана, дори повече — потресена. Чували ли сте за професор Ралф Меркле?
— Да, името ми звучи познато.
— Преди повече от 30 години той и група млади математици извършиха революция в криптографията, като откриха система за обществени кодове… Няма да ви обяснявам надълго и нашироко, но това извади от строя всяка кодираща машина в света и доста шпионски мрежи. После, през 1990… или по-скоро през 1989 г. професорът публикува един класически доклад, озаглавен „Молекулярно възстановяване на мозъка“…
— А, този ли беше!
— Точно той. Бях сигурна, че сте чували за неговия труд. Там той изтъква, че дори да е имало сериозно нарушение в дейността на мозъка, то може да се коригира чрез апаратура, която ще бъде открита през следващия век. Тоест в наши дни.
— А открита ли е?
— И не една. Вижте само управляваните от компютър микросонди, които използват хирурзите. Днес няма научно предаване, което да не показва последните постижения в областта на нанотехниката.
— Но как ще се възстанови целият мозък, клетка по клетка? Помислете само за труда!
— Броят на операциите е около 1023. Дребно число.
— Да, наистина. — Джафърджий не беше сигурен дали Едит не се шегува; но не — изглеждаше напълно сериозна. — Добре, да предположим, че наистина успеете да възстановите мозъка до последната клетка. Нима това ще върне живота на човека? С всичките му спомени? Чувства? И с всичко останало — каквото и да е то, — което прави от човека неповторима личност?
— Можете ли да ми изтъкнете причини за противното? Не вярвам, че мозъкът е по-загадъчен орган от останалите в човешкото тяло, освен това знаем как функционира по принцип, не в детайли. Съществува един единствен начин да проверим и в процеса на работа ще открием много нови неща.
— Колко време смяташ, че ще продължи?
— Задайте ми този въпрос след пет години. Тогава може би ще ни е нужно още едно десетилетие… или столетие. Или цяла вечност…
— Мога само да ти пожелая успех. Проектът е впечатляващ, но се опасявам, че ще имаш много повече проблеми от чисто техническите. Роднините на Колийн, например, ако изобщо се открият.
— Не ми се струва много вероятно. Последната версия е, че момичето е било пътник без билет на кораба и затова не фигурира в списъка на пасажерите.
— Добре, но църквата, средствата за информация, хилядите спонсори… всичките писатели на историйки за духове, които искат да напишат биографията й… Става ми мъчно за бедното момиче само като си помисля.
Освен това не можеше да не мисли, макар че не го изрази на глас: „Надявам се Долорес да не ревнува.“
Доналд, разбира се, беше изумен и дълбоко възмутен: винаги в такива случаи съпругът (или съпругата) се чувстваше така.
— И дори не е оставила бележка? — запита той невярващ.
Доктор Джафърджий поклати глава:
— Няма защо да се тревожите. Ще ви се обади веднага след като се установи някъде. Ще й е нужно малко време, докато се приспособи. Дайте й няколко седмици.
— Знаете ли къде е?
Лекарят не отговори, което само по себе си вече бе достатъчен отговор.
— Добре, поне смятате ли, че е на сигурно място?
— Несъмнено е в изключително добри ръце. — Психиатърът направи една от онези дълги паузи, които бяха част от основния инвентар в професията му.