42. Вилата на залез слънце
Докато караше взетата под наем кола покрай сложно изплетените железни порти, красиво окастрените дървета и цветни лехи събудиха стари спомени. С голямо усилие на волята Доналд Крейг потисна нахлуващите мисли за замъка Конрой. Нямаше да го види никога вече; тази глава от живота му бе приключила безвъзвратно.
Изпитваше дълбока тъга и така щеше да бъде до края на дните му. И все пак се чувстваше свободен; още не е късно — как беше онази най-често грешно цитирана фраза от Милтън? — „да търся свежи гори и нови пасища“. Опитвам да се препрограмирам, мислеше си омърлушено Доналд. Да започна нова страница.
На няколко метра от елегантната сграда имаше малък паркинг. Доналд заключи колата и приближи входната врата. На нивото на очите, точно над бутона на звънеца и малкия микрофон, бе окачена чисто нова медна табелка. Въпреки че никъде не се виждаше дебнещото око на камера, Доналд не се съмняваше, че някой го наблюдава отвътре.
На един ред върху табелката с тлъсти букви бе написано:
Д-р Ивлин Церик, доктор по психиатрия
Доналд я погледа замислено няколко секунди, засмя се и посегна към звънеца. Но вратата го изпревари.
Щракна леко и се отвори широко; след това Ива каза с онзи пронизващ, но изпълнен със състрадание глас, който по-късно често щеше да му напомня за доктор Джафърджий:
— Добре дошли, господин Крейг. Всеки приятел на Джейсън е и мой приятел.
43. Заклинание
15 април 2012, 02.00 ч.
Беше страшно неподходящо време за информационните мрежи — твърде рано за Северна и Южна Америка и недостатъчно късно за вечерните европейски новини. Във всеки случай цялата история бе достигнала кулминацията си; вече малко хора проявяваха интерес към състезание, което бе така добре и истински загубено и от двата отбора.
Всяка година в продължение на един век американската брегова охрана хвърляше един венец на това място. Но тази стогодишнина беше особена: център на толкова много изгубени надежди и мечти и богатство.
„Глоумър Иксплорър“ беше обърнат по посока на вятъра, така че салонът на горната палуба осигуряваше на почетните гости защита от ледените северни пориви на вятъра. Все пак не беше толкова студено, както в онази ясна нощ преди сто години, когато Северният Атлантик бе решил така съдбата на хиляди души.
Никой на борда не бе присъствал на последната церемония, когато „Иксплорър“ почел паметта на мъртвите, но мнозина навярно си спомняха някогашния таен ритуал от другата страна на света в един опръскай от кръв век, който сякаш принадлежеше към съвсем друга епоха. Човешката раса бе помъдряла малко, но оставаше още много време, преди да може да претендира с пълно право за цивилизованост.
Бавната част на Втората симфония от Елгар отзвуча в пълна тишина. Не можеше да има по-подходяща музика от това преднамерено сбогуване с Едуардианската епоха, сътворено по същото време, когато „Титаник“ е израствал в доковете на Белфаст.
Всички очи бяха вперени във високия сивокос мъж, който вдигна венеца и го спусна леко през борда. Остана в мълчание дълго време; всички присъстващи на брулената от вятъра палуба споделяха чувствата му, но за някои преживяването беше особено мъчително. Те бяха с него на борда на „Кнор“, когато телевизионният монитор бе показал за първи път останките от „Титаник“ на 1 септември 1985 г. Сред тях беше и човекът, сватбената халка на чиято починала съпруга бе хвърлена в същите води преди четвърт век.
Този път „Титаник“ бе загубен завинаги за човечеството, което го бе замислило и построило; вече никога човешки поглед нямаше да съзре разпилените му останки.
Най-сетне много хора се освободиха от една фиксидея, която ги бе преследвала цял живот.
44. Дълбините на времето.
Звездата, някога наричана Слънце, се беше променила малко в сравнение с отдавна отминалите времена, когато човекът я е почитал като божество.
Две планети бяха унищожени безвъзвратно — едната преднамерено, другата по случайност, а пръстените на Сатурн бяха загубили голяма част от славата си. Но като цяло Слънчевата система беше останала почти незасегната от кратката интервенция на животинския вид, кръстосващ космическото пространство.
Наистина някои области все още носеха белезите на минали благоустройства. Кратерите на Марс бяха изродени в няколко плитки езера, но край екваториалния пояс все още съществуваха огромни гори от борови мутанти.