Венера, някога наричана Новият рай, се беше възвърнала към предишния ад. От Меркурий не остана нищо. Съкровищница на основните залежи от тежки метали в системата, планетата бе буквално изстъргана през хилядолетията звездно инженерство. Последните останки от ядрото й — с неочакваната жила от единични магнитни полюси — бяха използвани за построяването на корабите от флотилията на Изхода.
А Плутоний, разбира се, остана погълнат от страховитата отчужденост, която най-добрите учени на човешката раса напразно се опитваха да проумеят дори когато летяха в търсене на по-сигурни планети. Не бе останала и следа от тази древна трагедия, когато Търсача падна към Земята, следвайки невидимата диря.
Междузвездната сонда, която Човека бе изпратил към сърцевината на Галактиката, бе проучила дузина звезди, преди сигналите й да бъдат уловени от друга цивилизация. Търсача знаеше до точност няколко десетки светлинни години произхода на първобитната машина, чиято траектория следваше. Беше изследвал почти сто слънчеви системи и бе научил много. Планетата, към която приближаваше сега, беше малко по-различна от вече изследваните; нямаше причини за вълнение дори Търсача да беше способен на подобно чувство.
Радиоспектърът беше тих, като се изключи съскането и пукането на космическия фон. Не беше останало нищо от блещукащите мрежи, които покриваха нощните земи на повечето технически развити светове. Търсача не откри и химическите следи от индустриалното развитие, когато влезе в атмосферата на Земята.
Автоматично премина на стандартната програма за търсене. Тя се разложи на милиони съставки, които се пръснаха по лицето на планетата. Някои нямаше да се върнат никога, а просто щяха да изпращат информация. Но това беше без значение; Търсача винаги можеше да създаде други, за да ги подмени. Единствено основната му памет беше незаменима, макар че имаше поддържащи копия и от нейното съдържание, съхранени на сигурно място в трите посоки на нормалното пространство.
Земята бе обиколила Слънцето няколко пъти, преди Търсача да успее да събере цялата достъпна информация за напуснатата планета. Беше оскъдна; мегагодини от ветрове и дъждове бяха отнесли всичко от градовете на хората, а бавното движение на тектоничните пластове беше променило напълно всички предишни очертания на земя и вода. Континентите се бяха превърнали в океани; морските котловини бяха станали равнини, които от своя страна се бяха нагънали в планини…
…Сигналът за аномалия беше най-тихият в серията електронно сканиране, но веднага привлече внимание. Природата ненавиждаше правилните линии, правите ъгли, повторението на форми, освен на нивото на кристали и снежинки. Това нещо беше милиони пъти по-голямо; в сравнение с него Търсача приличаше на джудже. Би могло да е само творение на интелигентен разум.
Обектът лежеше в недрата на една планина, погребан от километри утаечни скали. Нужни бяха само няколко секунди за достигането и изравянето му без никаква повреда. Но узнаването на тайните му навярно щеше да отнеме месеци или дори години. Сканирането бе повторено при по-голяма разделителна способност. Сега стана ясно, че обектът е направен от желязна сплав от изключително прост тип. Никоя цивилизация, построила някога междузвездна сонда, не би използвала такива груби материали. Търсача почти изпита разочарование…
Но колкото и примитивен да беше обектът, досега не беше откриван друг толкова голям и сложно направен артефакт. Може би в крайна сметка си заслужаваше реконструирането му.
Високоинтелигентните системи на Търсача мислиха върху проблема в продължение на много, много микросекунди, анализирайки възможните последици от това действие. Накрая Главният корелатор взе решение.
„Да започваме.“
Ползвани източници и благодарности
Съдбата на кораба на Негово Величество „Титаник“ ме е преследвала през целия ми живот, както ще бъде илюстрирано и от този откъс от „Хроники на странното и загадъчното от Артър Ч. Кларк“ (Колинс, 1987):
„Първият ми опит за научно-фантастичен разказ (за щастие отдавна унищожен) бе посветен на типичните катастрофи из космическите пътища, а именно сблъскването между интерпланетарен лайнер и огромен метеорит или малка комета, ако предпочитате. Заглавието ме изпълваше с гордост: «Космически айсберги», без изобщо да подозирам по онова време, че такива наистина съществуват. Винаги съм обичал разказите с изненадващ край. В последния ред разкрих името на разрушения космически кораб. Казваше се — нали познахте? — «Титаник».“
Повече от четири десетилетия по-късно се върнах отново към темата в „Имперска земя“ (1976), закарвайки останките от кораба в Ню Йорк за отпразнуването на 500-годишнината през 2276 година. Докато пишех книгата, разбира се, никой не знаеше, че корабът е разбит на две части.