Междувременно се запознах с ирландския филмов продуцент (и много повече) Бил Маккуити, на когото е посветена настоящата книга. След успеха на великолепния му „Нощ, която светът ще помни“ (1958) Бил беше решил да заснеме филм по моята книга „Падане на лунен прах“ от 1961 г. Организацията „Ранк“ обаче отказа да се занимава с фантазиите ни (човек на Луната, как пък не!) и проектът беше отхвърлен. Сега съм щастлив, че романът ще послужи за основа на телевизионен сериал от друг мой близък приятел Майкъл Дийкин. Ако искате да научите как успяхме да открием морета от прах на Луната, гледайте го.
Задължен съм също така на Бил Маккуити за предоставените ми снимки, чертежи и документи, особено на менюто, включено в глава 36 „Последният обед“. Разкошната книга на Бил „Ирландските градини“ (от Едуард Хайъмс; „Макдоналд“, Лондон, 1967) също послужи като източник на вдъхновението ми.
Приятно ми е да отбележа, че оператор на Бил беше Джефри Ънсуърт, който едно десетилетие по-късно засне „2001: Една космическа одисея“. Все още си спомням как Джефри се въртеше учуден край декора и повтаряше на абсолютно всеки срещнат: „От 40 години съм в този бизнес, но току-що Стенли ме научи на нещо, което никога не съм знаел.“ Майкъл Кричтън ми напомни, че „Супермен“ е посветен на Джефри, който почина по време на снимките. Смъртта му бе огромна загуба за всички, които бяха работили с него.
Написването на този роман нямаше да бъде възможно, разбира се, без приноса на две класически и ненадминати книги, посветени на темата за „Титаник“ — „Нощ, която светът ще помни“ от Уолтър Лорд („Алън Лайн“, 1976) и „Откриването на «Титаник»“ от Робърт Болърд („Медисън Прес Букс“, 1987). Другите две книги, които намирам за особено ценни, са „продължението“ на Уолтър Лорд „Нощта продължава“ („Уилям Мороу“, 1986) и „Името му бе «Титаник»“ от Чарлз Пелерино („Ейвън“, 1990). Изключително съм благодарен и на Чарли (който се появява в глава 43) за огромното количество техническа информация относно „операциите по изваждането“ — начинание, към което и двамата се отнасяме със смесени чувства.
Книгата на Мартин Гарднър „Предсказано ли е потъването на «Титаник»“ („Прометиъс Букс“, 1986) препечатва изключителния роман на Морган Робертсън „Останките на «Титан»“ (1898), на който се позовава лорд Олдис в глава 9. Мартин привежда множество доказателства за проницателността на Робертсън; но така или иначе не бих винил никого, който смята, че е съществувала някаква обратна връзка от годината 1912…
Тъй като голяма част от събитията в настоящия роман са действителност — или престои да се сбъднат, — често ми се налагаше да цитирам имена на наши съвременници. Надявам се, че ще им е интересно да прочетат теоретичното ми екстраполиране в бъдещето на техните занимания.
„Синдромът на века“ (глава 4) вече тревожи немалко хора, макар че ще трябва да почакаме до датата 01.01.00 и да видим дали нещата стоят така зле, както съм предположил. Докато пишех книгата си, най-старият ми приятел д-р Чарлз Фаулър (познаваме се от 1942 г., макар че и на двамата не ни се вярва) ми изпрати една статия от „Бостън Глоуб“, озаглавена „Компютърните системи имат проблеми с годината 2000“. Според нея всички професионалисти от бранша ще се пенсионират през 1999 г. Но има време, ще видим…
Този проблем, разбира се, няма да съществува през 2099. Дотогава компютрите ще се научат да се грижат сами за себе си подобно на Хомо сапиенс, ако той все още е на белия свят. Не съм си измислил мекотелото с невероятни размери от глава 12. Подробности (и снимки) на това страховито чудовище може да се открият в „Загадъчният свят на Артър Ч. Кларк“ („Колинс“, 1980). Octopus giganteus е идентифициран за пръв път от ф. Дж. Уд и д-р Джоузеф Дженаро („Нечъръл Хистьри“, март 1971), които за щастие успях да заснема с камерата си за телевизионната поредица „Загадъчният свят“.
Полезните съвети за алергията, причинена от ухапването на октопод (или например какво да правим, ако открием мекотело в тоалетната), са цитирани по книгата на Жак-Ив Кусто и филип Диол „Октоподът и сепията — представители на «мекия» разум“ („Касъл“, 1973).
И тук трябва да изтъкна нещо, което ме е озадачавало години наред. В тази своя книга Жак твърди, че неговите водолази никога не са били хапани от октоподи, макар че дори си играели с тях; Кусто дори отрича да е чувал някога за подобно нещо. И все пак… единствения път, когато аз самият хванах един екземпляр край източните брегове на Австралия, той ме ухапа! (вж. „Кораловият бряг“, „Харпър енд Роу“, 1956). Не съм в състояние да обясня това пълно нарушение на законите на вероятността.