Но и мнозинството от сегашните членове на гилдията едва ли се отличаваха с по-малка наивност от праисторическите си колеги. Без колебание причисляваше към тях баща си и чичо си, който в момента оглавяваше гилдията. Още от деня, когато издържа последния изпит за влизане в гилдията и започна да си пуска брадичка-клинче като външен белег за принадлежността към нея, Лууб прозря изненадващата ограниченост в стремежите на своите колеги. Там, в родния му град, където според легендата Целителите на психиката основали своята гилдия, никой от членовете й не искаше от живота нищо освен да наложи властта си над живота на десетина или петнайсетина заможни клиенти.
Лууб се присмиваше на този стеснен кръгозор. За него беше ясна очевидната цел, която години наред колегите му просто не забелязваха. Колкото по-влиятелен е пациентът, изпаднал в пълна зависимост от своя Целител, толкова нараства и могъществото на самия Целител!
А центърът на властта се намираше на Столичния остров от другата страна на океана, тъкмо там реши да отиде Лууб.
Не беше лесно да осъществи желанието си. Строгите закони, забраняващи промяната на местожителството освен с официално разрешение, пет дълги години се изпречваха на пътя му. Но откакто негова пациентка стана жената на Пълномощника по свръзките в 47-ми окръг, задачата му изведнъж се облекчи. А когато Пълномощникът бе върнат на Столичния остров и назначен за Втори заместник на Слугата на свръзките, Лууб се премести там заедно със семейството му — вече беше незаменим.
Получи незначителна длъжност във Възпитателната служба. И благодарение на нея успя, възползвайки се от предимствата на своята професия, да привлече царственото внимание на самия Слуга на просветата.
Лууб обаче дори не бе очаквал да се издигне на такива висоти. Но малко късмет, висок професионализъм и неуморна бдителност се оказаха безпогрешно съчетание. Стигаше Модо да полежи три четвърти час на кушетката в кабинета му при първото си посещение, за да открие Лууб какво му е приготвила съдбата — господство над целия свят.
Но какво да прави с господството си? С това безкрайно богатство? С тази власт?
Е, да речем, имаше своята скромна изследователска програма. Тя беше особено интересна и сама по себе си, но ако дадеше благоприятен резултат, щеше да укрепи и осигури още повече властта му. Целителят вече се радваше на десетки дребни радости и придобивки, но честото им повторение дотягаше. Най-важното, което притежаваше, беше Знанието.
Знанието! Особено забраненото… Сега Лууб можеше да му се наслаждава безнаказано. Да сравнява различните Устни предания и на тяхната основа да гради последователна цялост, а благодарение на нея да стане единственият човек в света, който е осведомен за истинските събития в миналото.
Възложи работата на няколко екипа и скоро се сдоби с пикантни сведения като някогашното име на своя роден град, заличено преди много години при въвеждането на системата за номериране, която трябвало да изкорени историческите асоциации, вредни за световната държава. Далеч преди да стане петият град в 47-ми окръг, той се наричал Австрия и бил прославена столица на Виенската империя. А някогашното име на Столичния остров било Хаванокуба — столица на империя, наложила господството си над всички останали в мъгливата, наситена с войни зора на съвременната епоха.
Вярно, тези успехи изпълваха Целителя с удовлетворение. Дълбоко се съмняваше, че за Гарома би било интересно да узнае, че е израснал не в 20-ти селскостопански район на шести окръг, а в земя, наричала се Канада, една от 48-те републики, образували древните Североамерикански съединени щати. Но за Лууб беше интересно. Всяко късче знания му даваше още власт над съгражданите и можеше да се окаже полезно след време.
Ами че ако Модо беше запознат поне повърхностно с практическото приложение на метода на пренасянето, което изучаваха висшите кръгове в гилдията на Целителите на души, вече можеше да властва лично над света! Да, обаче… Неизбежно беше Гарома да не е нищо повече от творение, предмет в ръцете на Модо. Както и Модо, възползвал се от източниците си на информация, неизбежно трябваше да срещне Лууб и да попадне под негово влияние. Също толкова неминуемо беше Лууб — с особените му знания за възможностите да бъде обработван човешкият разум — да стане единственият независим човек на цялото земно кълбо!
Преливащ от самодоволство, той се изкикоти тихичко, още веднъж приглади с пръсти късата си брадица и влезе в Бюрото за лечебни изследвания.