Директорът вътрешно се подсмихна. И хвърли бърз поглед към антаресеца. Непроницаем, непревземаем, непобедим. Нищо не може да устои на неговия разум. Е, тепърва ще видим.
Той трескаво прехвърли на ум всички богатства на Земята: приливи, почви, сияния, диаманти, ананаси, течения, плажове, палми… Всичко, с което е богато човечеството: ракети, играчки, мелодии, пирамиди, идеи, синхрофазотрони, книги, изкуствени сапфири, картини… Всичко това той прехвърляше на ум като в ценоразпис. Не, няма нищо подходящо.
Да, ще трябва да се предаде. …Какъв тъжен изглежда денят зад прозореца! И тези еднообразни здания, този…
Ами ако…
Директорът присви очи.
— Няма ли да ви затруднят техническите въпроси по транспортирането? — попита той рязко. — А ако това нещо е обемисто, трудно уловимо?
— Нека тази дреболия не ви вълнува.
— Тогава погледнете през прозореца. Виждате ли този смог. За нас той няма цена, пък и полза нямаме от него. Това е нашият дар. Всичкият пушек на Земята!
Директорът изтощено се отпусна в креслото. „Да става каквото ще!“ — помисли си той в порив на дръзко отчаяние.
— Благодаря.
В гласа на антаресеца сякаш се прокрадна — или така му се стори? — нотка на топлота. Директорът подскочи удивен.
— Благодаря. Вашият смог — това е планинският въздух на нашата планета, от който така дълго бяхме лишени в своите пътешествия. Вие ни направихте смел и великодушен подарък.
Смел?! Директорът не повярва на ушите си.
— Да, смогът — това, разбира се… — промълви той. — Макар че, от друга страна… ъ-ъ… така да се каже, фигуративно…
— Точно така — каза антаресецът. — Разумът укрепва при преодоляване на пречките, а смогът представлява за вас сериозна пречка и разбираме колко трудно е за вас да се откажете от фактора на прогреса, макар че той е толкова горчив и тежък. Ето защо, ако вие искате да промените своето решение…
— Не, не! — размаха ръце директорът. По дяволите факторът. Трудности, ей богу, си имаме достатъчно, така че не се безпокойте.
— Независимо от всичко, ние сме ви много задължени — Антаресецът като че ли поклати глава, макар и да нямаше глава в земния смисъл на думата. — Време е да се сбогуваме. Сега ще трябва сериозно да обмислим нашия подарък.
Директорът се сбогува.
— Безкрайно съжалявам, че ви създадох затруднения с моя проблем.
Щом като вратата се затвори, радостен, той възкликна: — Великолепно!
„Каква странна логика все пак…“ — пробягна в ума му.
— Великолепно! — повтори, като се приближи до прозореца, зад който пелената на смога вече беше изчезнала.
„Свръхчовешка логика…“
— Ве…
„Но нима…“
Директорът подскочи като ужилен.
Ами ако антаресците…
Ами ако те решат да подарят на хората някой съвсем нов, нов-новеничък „фактор на прогреса“?!