— Здравето никога не трябва да се приема за даденост.
— Защо не признаеш? Или вие, братята, се страхувате, че расата, която не успявате да защитите, ще се разбунтува? Да не би да се криете от всички, защото напоследък сте затънали до гуша в лайна?
Фюри се обърна.
— Не знам за какво говориш.
— За червения дим. — Гласът на Преподобния беше остър като бръснач. — Току-що свърших запасите.
Неясна тревога стегна гърдите на Фюри. Хвърли поглед през рамо.
— Има и други пласьори.
— Позабавлявай се тогава и си ги намери.
Фюри постави ръка на топката на вратата. Когато тя отказа да се превърти, отново хвърли поглед през рамо. Преподобния го гледаше, неподвижен като котка. И го държеше в капана на офиса си само с усилие на волята си.
Фюри стисна силно топката, дръпна и буквално я откъсна. Вратата се отвори. Той захвърли кълбото върху бюрото на Преподобния.
— Предполагам, че ще трябва да поправиш щетите.
Направи две крачки, преди една ръка да го сграбчи за рамото. Лицето на Преподобния беше твърдо като камък, хватката му беше безмилостна. Виолетовите му очи премигнаха и нещо премина между тях двамата — някаква искра или поток…
Неочаквано Фюри бе завладян от чувство за вина — сякаш някой бе открехнал вратата към най-дълбоките му страхове за бъдещето на расата. Трябваше да отговори, не можеше да търпи повече напрежението. Чу се да казва бързо:
— Ние живеем и умираме, за да защитим вида си. Той е нашата първа и единствена грижа. Бием се всяка нощ и броим урните със сърцата на убитите от нас лесъри. Пазим нашето съществуване в тайна. Така предпазваме цивилните. Колкото по-малко знаят за нас, толкова в по-голяма безопасност ще бъдат. Затова се крием.
Веднага щом думите излязоха от устата му, изруга.
„По дяволите, никога не може да се вярва на симпат — помисли си той. — Нито на чувствата, които изпитваш в негово присъствие.“
— Пусни ме, гълтачо на грехове — процеди Фюри през зъби. — И престани да ровиш в главата ми.
Ръката се отдръпна от рамото му и Преподобния се поклони леко — жест на уважение, който го шокира.
— Е, знаеш ли, боецо, току-що пристигна доставка червен дим.
Симпатът мина покрай него и бавно се сля с тълпата. Рапърската му прическа, мощните му рамене и присъствието му се изгубиха сред хората, чиито страсти поглъщаше.
Бела прие форма пред семейната си къща. Външните светлини бяха изключени, което беше странно, но тя плачеше и бездруго нямаше да види кой знае какво. Влезе, изключи алармената инсталация и застана във фоайето.
Как бе могъл Зейдист да й причини това? Толкова наранена се чувстваше, сякаш беше правил секс с друга пред нея. Знаеше, че е способен на жестокост, но бе отишъл твърде далеч…
Не мислеше, че целта му е била да й отмъсти за публичната обида. Подозираше, че е използвал жената, за да демонстрира раздялата им. Беше й изпратил недвусмислено послание, че не я иска в живота си.
Е, беше се получило.
Огледа се наоколо, обезкуражена и разстроена. Всичко беше съвсем същото. Сините копринени тапети, черният мраморен под, блестящият полилей над главата й. Все едно се беше върнала назад във времето. Беше израснала в тази къща — последното дете, което майка й щеше някога да има, обичана сестра на грижовен брат, дъщеря на баща, когото не познаваше…
Изведнъж се сепна. Беше тихо. Прекалено тихо.
— Мамен? Лани? — Тишина. Избърса сълзите си с опакото на ръката си. — Лани?
Къде бяха догените? И майка й? Знаеше, че Рив най-вероятно е навън, зает с обичайните неща, които правеше през нощта, затова не очакваше да го види. Но останалите винаги си бяха у дома.
Бела отиде до извитото стълбище и извика:
— Мамен?
Качи се на втория етаж и изтича до спалнята на майка си. Одеялото бе отметнато набързо, чаршафите бяха разбъркани… Нещо, което при нормални обстоятелства догените не биха допуснали. Завладяна от ужас, тръгна по коридора към стаята на Ривендж. И там цареше безпорядък — завивките бяха отметнати така, сякаш бе скочил набързо от леглото. Липсата на ред беше нещо нечувано в тази къща.
Къщата не беше безопасна. Точно по тази причина Рив е настоял тя да остане при братството.
Втурна се в коридора, после се затича надолу по стълбите. Трябваше да излезе навън, за да се дематериализира, защото всички стени бяха подсилени със стомана.