— Разтревожил си се, че може би съм убил жената?
— Не. Видях я, преди да тръгна. Беше се върнала на работа в клуба.
— Защо тогава си тук?
Бъч сведе поглед, сякаш се мъчеше да подреди думите в главата си. Полюшваше тяло напред-назад на петите си, обути в скъпите меки кожени обувки, които толкова много обичаше. След това разкопча елегантното си черно кашмирено палто.
Аха… Значи просто носеше някакво съобщение.
— Изплюй камъчето, ченге.
Бившето ченге прокара палец по едната си вежда.
— Знаеш, че Тор разговаря със семейството на Бела, нали? И че нейният брат е наистина дебела глава, както се казва. Е, той знае, че някой идва тук. Разбира го от алармената инсталация. Получава сигнал всеки път, когато бъде изключена или включена. И иска визитите да престанат, Зи.
Зейдист оголи кучешките си зъби.
— Негов си проблем.
— Ще постави охрана.
— Защо това толкова много го интересува, но дяволите?
— Хайде сега, та това тук е къщата на сестра му.
„Кучи син.“
— Искам да я купя.
— Това не е възможно, Зи. Тор каза, че семейството няма да я обяви за продан скоро. Искат да я задържат.
Зи стисна зъби. За миг.
— Ченге, направи си услуга и изчезни оттук.
— Предпочитам да те откарам у дома. Ще стане светло всеки момент.
— Да, и точно някой човек трябва да ми обяснява това.
Бъч изруга.
— Добре, изпечи се тогава, щом искаш. Но повече не идвай тук. Семейството й преживя достатъчно.
Веднага след като входната врата се затвори, Зи усети как тялото му се стопли — сякаш някой го бе увил в електрическо одеяло и го бе включил. По лицето и гърдите му изби пот, стомахът му се преобърна. Вдигна ръце. Дланите му бяха влажни, а пръстите му леко трепереха.
„Психологическите признаци на стреса“, помисли си.
Очевидно бе емоционална реакция, макар да бе проклет, ако знаеше каква точно. Виждаше и долавяше само страничните симптоми. Вътре в него нямаше нищо — никакво чувство, което би могъл да определи.
Огледа се и му се прииска да подпали къщата и да я изравни със земята, за да не може никой да я има. По-добре така, отколкото да знае, че никога вече няма да дойде тук.
Проблемът бе в това, че ако я подпалеше, бе все едно да нарани Бела.
Щом не можеше да остави куп пепел след себе си, щеше да вземе нещо. Замисли се какво би могъл да носи и да се дематериализира, и постави длан на тънката верижка, която стягаше врата му.
Огърлицата с инкрустираните малки диаманти бе нейна. Бе я открил всред неразборията в нощта на отвличането й — на пода под масата в кухнята. Бе почистил кръвта от нея и поправил счупената закопчалка. И оттогава непрекъснато я носеше.
А диамантите са вечни, нали? Остават завинаги. Както и спомените му за нея.
Преди да си тръгне, погледна за последен път рибките в аквариума. Храната бе почти изядена — малките им усти почистваха бързо повърхността.
Джон не знаеше колко дълго е останал в прегръдките на Уелси. Бе му необходимо известно време, за да се върне в реалността. Когато най-после се отдръпна от нея, тя му се усмихна.
— Сигурен ли си, че не искаш да ми разкажеш кошмара си?
Ръцете на Джон започнаха да се движат и тя ги загледа внимателно, защото сега се учеше на езика на знаците. Той знаеше, че ръкомаха прекалено бързо, затова се наведе и взе лист и химикал от нощното шкафче.
„Не беше много страшно. Сега съм добре. Благодаря, че ме събуди.“
— Искаш ли да се върнеш отново в леглото?
Джон кимна. Струваше му се, че през последния месец не прави нищо друго, освен да яде и да спи. Гладът и изтощението му като че ли нямаха край. Трябваше да навакса двайсет и три години недохранване и недоспиване.
Плъзна се между чаршафите, а Уелси седна до него. Бременността не й личеше чак толкова много, когато бе права, но в седнало положение малката издутина се виждаше ясно под свободната риза.
— Искаш ли да оставя осветлението в банята включено?
Той поклати глава. Това би го накарало да се чувства като малко дете, а в момента егото му бе достатъчно разтърсено. Едва ли би могло да понесе повече.
— Ще бъда в кабинета си.
Тя излезе и Джон се почувства виновен, че изпита облекчение. Сега, когато паниката бе утихнала, изпитваше срам. Мъжете не се държаха така, както той току-що. Един мъж щеше да се бори с белокосия демон в съня си и да го победи. А дори и да изпитваше ужас, нямаше да го покаже и да трепери като петгодишно дете, когато се събуди.