— Добре… ли си?
— Да.
— И той е изявил претенции към теб.
— Не.
— Моля?
— Той не ме иска.
Рив оголи кучешките си зъби.
— Бременна ли си?
— Не.
Слава богу.
— Кой беше?
— Не бих ти казала, дори животът ми да зависеше от това, Рив. Пак повтарям — искам да си тръгна оттук.
Боже… Първият й период на нужда я е сполетял в сграда, пълна с мъже… с безмилостни и силни воини. И Слепият крал е бил там, по дяволите.
— Бела, кажи ми, че си била само с един от тях. И че не те е наранил.
— Защо? Защото се страхуваш, че сестра ти е курва? Ужасяваш се, че аристокрацията отново ще ми обърне гръб?
— Обществото може да върви по дяволите. Обичам те… и не мога да понеса мисълта, че си била използвана от братството в момент, когато си била толкова уязвима.
Последва пауза. Той чакаше със свито сърце и гърло.
— Беше само един и аз го обичам — каза тя. — Може би ще поискаш да знаеш, че ми предложи да избирам между него и това, да ме упои с наркотици, за да не усещам болката. Избрах него. Но никога няма да ти кажа името му. И не искам никога повече да говоря за него. Пак те питам — кога мога да си дойда у дома?
Окей. Това беше добре. Поне щеше да я измъкне лесно оттам.
— Дай ми време да намеря безопасно място. Обади ми се след трийсет минути.
— Чакай, Ривендж, искам да изтеглиш молбата си за принудителната ми изолация. Ако го направиш, ще отида където кажеш, щом така ще се чувстваш по-добре. Приемаш ли сделката?
Той покри очите си с длан.
— Ривендж? Каза, че ме обичаш. Докажи го. Анулирай молбата и обещавам да бъдем екип… Ривендж?
Той отпусна ръка до тялото си и вдигна поглед към портрета й. Толкова красива и чиста. Ако можеше, щеше да я запази такава завинаги. Но тя вече не беше дете. И с всеки ден доказваше, че е много по-упорита и силна, отколкото въобще би могъл да си представи. Щом е преживяла онова и е оцеляла…
— Добре… Ще я оттегля.
— Ще ти се обадя след половин час.
40.
Нощта се спусна и от хижата започна да се процежда светлина. У. бе стоял пред компютъра през целия ден. Чрез електронната поща и мобилния си телефон бе успял да открие всичките двайсет и осем останали в Колдуел убийци и да свика общо събрание, чийто начален час бе определен за полунощ. Щеше да потвърди разпределението по отряди и да състави група от петима, която да отговаря за набирането на нови членове.
След срещата щеше да изпрати само два Бета отряда в центъра на града. Цивилните вампири вече не посещаваха баровете така масово, както преди, защото твърде много от тях бяха отвлечени в този район и бяха намерили смъртта си в центъра за въздействие. Време беше да фокусират усилията си другаде.
След като помисли малко, реши да изпрати останалите си хора в жилищните квартали. Вампирите бяха активни през нощта. В домовете си. Трябваше само да ги открият сред хората…
— Гадно малко копеле.
У. скочи от стола.
На прага на хижата стоеше О. Беше гол. Гърдите му бяха целите издраскани от нокти, лицето му беше подуто, косата му — разбъркана. Изглеждаше не само зле, но и силно раздразнен.
Той затвори вратата. У. не можеше да се помръдне от мястото си. Мускулите му просто не искаха да се раздвижат и да накарат тялото му да заеме отбранителна поза, както мозъкът му заповядваше. А това недвусмислено показваше кой е водачът на лесърите сега. Само първият в редиците им можеше да упражнява такъв физически контрол над останалите.
— Забрави две много важни неща — каза О. и извади с нехаен жест един от ножовете, които висяха в кании на стената. — Първо, Омега е непостоянен и доста капризен. И второ, има лични предпочитания към мен. Наистина не ми беше необходимо много време, за да го накарам да ме върне на поста.
Ножът надвисна над У, който се опита да се съпротивлява, да избяга. Искаше му се да закрещи с всички сили.
— Хайде, кажи „сбогом“, У. И поздрави Омега, когато го видиш. Той те очаква.
Шест часът. Беше време да си тръгва.
Бела огледа стаята за гости и реши, че е опаковала всичко, което бе донесла със себе си. Вещите й не бяха много и предишната нощ, когато бе напуснала стаята на Зейдист, беше преместила всичко тук. Повечето от нещата й и бездруго бяха в чантата й.