Фриц щеше да дойде всеки момент, за да вземе багажа й и да го закара в дома на Хавърс и Мариса. Слава богу, че двамата се бяха съгласили да направят услуга на Ривендж и да я приемат. Къщата им, както и клиниката на приземния етаж, бяха истинска крепост.
После, в шест и трийсет, тя щеше да се материализира там и Рив щеше да я посрещне.
Отиде в банята и провери зад завесата на душа дали е взела шампоана си. Да, там нямаше нищо. Не беше оставила никаква следа от себе си и в спалнята. Нито пък където и да е в къщата. Когато си тръгнеше, никой нямаше да…
„О, боже. Престани с тези мисли“, заповяда сама на себе си.
На вратата се почука. Тя отвори.
— Здравей, Фриц, чантата ми е на…
В коридора стоеше Зейдист, облечен в бойно облекло. Черни кожени дрехи. Огнестрелни и хладни оръжия. Бела се дръпна рязко назад.
— Какво правиш тук?
Той влезе, без да каже нищо. Но изглеждаше готов да се нахвърли върху някого.
— Нямам нужда от въоръжена охрана — каза Бела и се постара да остане спокойна. — Ако това е целта ти. Ще се дематериализирам оттук, а в клиниката ще съм в безопасност.
Зейдист отново не пророни нито дума. Просто стоеше и я гледаше втренчено. От него се излъчваха мъжка сила и власт.
— Защо си тук? — попита го тя хапливо.
Той затвори вратата и сърцето й заби тежко. Особено когато чу ключалката да щраква.
Започна да отстъпва, докато не се удари в леглото.
— Какво искаш, Зейдист?
Той пристъпи към нея, без да откъсва жълтите си очи от лицето й. Тялото му излъчваше напрежение и тя изведнъж се досети какво освобождение търси.
— Не ми казвай, че си дошъл тук за секс.
— Добре, няма. — Думите излязоха от устата му като тихо гърлено ръмжане.
Тя протегна ръка напред. Като че ли това щеше да го спре. Можеше да я вземе, независимо дали щеше да каже „да“, или „не“. Само че… тя нямаше да го отблъсне. Въпреки всичко, което й бе сторил след онази нощ, все още го желаеше. По дяволите.
— Няма да правя секс с теб.
— Не съм тук заради себе си. — Приближи се още повече до нея.
Миризмата му… тялото му… Бе толкова близо… Каква глупачка бе тя!
— Махни се от мен. Не те желая вече.
— Напротив. Долавям мириса на желанието ти. — Протегна ръка и я погали по врата, после прокара показалец по сънната й артерия. — Усещам го да пулсира тук.
— Ще те намразя, ако го направиш.
— Ти вече ме мразиш.
Само ако беше вярно…
— Зейдист, няма да легна с теб.
Той приближи уста до ухото й.
— Не те моля за това.
— Какво искаш тогава? — Блъсна го силно по рамото. Не постигна нищо. — Защо, по дяволите, правиш това?
— Защото току-що излязох от стаята на близнака си.
— Моля?
— Не си му позволила да пие от теб. — Устните на Зейдист я погалиха отстрани по шията. После той се отдръпна и отново я загледа втренчено. — Никога няма да го приемеш, нали? Никога няма да си с Фюри, без значение колко подходящ и приемлив е за теб в обществен и личен план.
— За бога, Зейдист, остави ме на мира…
— Няма да вземеш близнака ми. Което означава, че няма да се върнеш тук, нали?
Тя издиша шумно.
— Не, няма.
— Затова и трябваше да дойда.
Гневът закипя в нея и започна да се бори с желанието й да прави секс с него.
— Не разбирам. Направи всичко възможно, за да ме отблъснеш. Помниш ли случилото се на онази улица миналата нощ? Пи от нея, за да ме прогониш, нали? Не заради неудачната забележка, която направих пред всички.
— Бела…
— После поиска от мен да бъда с брат ти. Виж, осъзнавам, че не ме обичаш, но знаеш какви са чувствата ми към теб. Имаш ли някаква представа как би се почувствала една жена от нашата раса, ако любимият й я помоли да нахрани някого другиго?
Той отпусна ръка. И направи крачка назад.
— Права си. — Той потри лицето си с ръка. — Не трябваше да идвам, но не можех да ти позволя да си тръгнеш, без… Подсъзнателно винаги съм се надявал, че ще се върнеш. Нали разбираш, за да бъдеш с Фюри. Винаги съм мислел, че ще те видя отново, пък било то и отдалеч.
Беше й дошло до гуша от това.
— Защо, по дяволите, би имало значение дали ще ме видиш, или не?
Той просто поклати глава и се обърна към вратата. Гневът й вече бе толкова силен, че беше способна дори на насилие.