— Ще седнем тук — каза той и посочи с черното острие първата седалка.
„Да, добре. Точно така. Тук е добре.“
Джон се притисна до прозореца, а Зейдист извади ябълка от джоба си и се разположи удобно.
— Чакаме още един — каза той на шофьора. — И ще оставиш мен и Джон последни.
Догенът зад кормилото се поклони.
— Разбира се, сър. Както желаете.
Леш се качи бавно по стъпалата на автобуса, червените отпечатъци от пръсти личаха ясно по врата му. Препъна се и щеше да падне като видя Зейдист.
— Губиш ми времето, момче — каза братът, докато плъзгаше ножа по кората на ябълката. — Сядай.
Леш се подчини.
Автобусът потегли. Никой не промълви и дума. Не смееха да отворят уста, особено когато плътните прегради на прозорците се спуснаха и те всички останаха затворени заедно.
Зейдист обели ябълката на една дълга лента, стигаща чак до пода на автобуса. Когато свърши, бодна едно парче с върха на ножа си и го подаде на Джон. Той го взе с пръсти и отхапа. Зи отряза парче и за себе си и го поднесе към устата си. И така, парченцата отиваха ту при единия, ту при другия, докато от ябълката не остана нищо, освен сърцевината.
Зейдист хвърли кората и остатъците в малкото кошче отстрани. После изтри острието в черните си кожени панталони и започна да подхвърля ножа във въздуха и да го хваща. И продължи да прави това, докато не стигнаха в града. Когато спряха на първата спирка и преградите се вдигнаха, настъпи дълго колебание. После две момчетата побързаха да слязат.
Черните очи на Зейдист ги проследиха. Гледаше ги втренчено, сякаш искаше да запомни лицата им. И през цялото време подхвърляше ножа нагоре и надолу, острието му проблясваше и огромната му длан го улавяше винаги за едно и също място на дръжката — дори когато гледаше към момчетата.
Това се повтаряше на всяка спирка. И накрая двамата с Джон останаха сами.
Преградата се спусна и Зейдист прибра ножа. После се премести на срещуположната седалка, сви се до прозореца и затвори очи.
Джон беше сигурен, че не спи. Нищо не се промени в дишането и тялото му. Просто не искаше да общува.
Джон извади бележника и химикалката си. Написа нещо грижливо и четливо, после сгъна листа и го скри в дланта си. Трябваше да намери начин да благодари. Макар че Зейдист не можеше да чете, пак трябваше да му каже нещо.
Когато автобусът спря и преградата се вдигна, Джон остави късчето хартия на седалката до Зи, без дори да се опита да му го даде. Слезе по стъпалата и закрачи по тротоара, без да вдигне поглед. Но спря на моравата пред входната врата и загледа как автобусът се отдалечава, а снегът се сипеше по главата, раменете и чантата му.
Автобусът изчезна в задаващата се буря и той видя Зейдист, застанал на шосето. Вдигна късчето хартия, като го държеше между палеца и показалеца си, кимна веднъж и го прибра в джоба си, след което се дематериализира.
Джон дълго гледа втренчено мястото, където бе стоял. Снежинките бавно запълваха двете дупки в снега, направени от тежките му ботуши.
Вратата на гаража се отвори шумно зад него и рейндж роувърът излезе на заден ход. Уелси свали прозореца. Беше облечена в черно яке за ски, а червената й коса бе прибрана във висок кок. Отоплението на автомобила работеше с пълна пара и ревеше почти толкова силно, колкото и двигателят.
— Здравей, Джон. — Протегна ръка и той постави дланта си в нейната. — Зейдист ли бе това?
Джон кимна.
— Какво правеше тук?
Той пусна чантата на земята и заговори с езика на знаците: „Пътува с мен в автобуса дотук“. Уелси смръщи вежди.
— Бих искала да стоиш далеч от него, окей? Той не е подходяща компания за теб в много отношения. Разбираш ли ме?
Всъщност Джон не бе много сигурен в това. Да, този воин беше наистина страшен и странен, но очевидно не беше лош.
— Отивам да взема Сарел. Срещнахме непредвидено препятствие в организацията на фестивала и изгубихме всичките си ябълки. Двете ще пообиколим няколко семейства, за да видим какво можем да направим за краткото време, което остава. Искаш ли да дойдеш?
Джон поклати глава.
„Не искам да изостана с материала.“
— Добре. — Уелси му се усмихна. — Оставих ти ориз с джинджифилов сос в хладилника.
„Благодаря ти! Умирам от глад.“
— И аз реших, че ще си дойдеш гладен. Ще се видим скоро.
Той й махна, тя излезе на заден ход от алеята, зави и изчезна. Докато вървеше към къщата, той разсеяно отбеляза колко дълбоки следи в снега оставят веригите, които Тор бе сложил на рейндж роувъра.