По прозорците имаше електроди, захранвани от литиеви батерии, което означаваше, че охранителната система не се захранва от електрическата мрежа. И, по дяволите, точно през него минаваше лазерен лъч. Къщата беше снабдена с толкова високотехнологично оборудване, че можеше да се мери по сигурност с Музея на изящните изкуства и Белия дом.
Единствената причина, поради която бе успял да влезе, беше, че някой иска това.
Ослуша се. Пълна тишина. Дали не беше попаднал в капан?
Остана замръзнал на мястото си, като не смееше дори да диша. После провери дали оръжието му е заредено и готово за стрелба и започна тихо да обхожда стаите, които бяха като слезли от кориците на списания за модно обзавеждане. Изпитваше силно желание да разреже с нож картините, да свали на пода полилеите и да счупи тънките крака на скъпите и елегантни маси и столове. Да изгори завесите. Да се изходи на пода. Искаше да съсипе всичко, защото бе красиво. Щом съпругата му бе живяла тук, значи беше много по-добра от него.
Зави зад ъгъла, озова се в нещо като дневна стая и се закова на място.
На стената, в инкрустирана позлатена рамка, висеше портретът на съпругата му… От двете му страни имаше траурни ленти от черен креп. Под портрета имаше мраморна маса, покрита с бяло платно, върху която беше поставен златен потир, обърнат с дъното нагоре, и три редици с по десет камъчета. Двайсет и девет от тях бяха рубини. Последното, поставено в долния ляв ъгъл, бе черно.
Ритуалът бе различен от християнския, с който бе свикнал, преди да стане лесър, но беше сигурен, че този кът е подреден така в памет на съпругата му.
На О. му се стори, че червата му са се превърнали в змии, които се гърчат и съскат в корема му. Прииска му се да повърне.
Съпругата му беше мъртва.
— Не ме гледай така — прошепна Фюри, докато куцукаше из стаята си. Раната го болеше силно, но се опитваше да се приготви да излезе навън. Поведението на Бъч, който се въртеше около него като разтревожена квачка, не му помагаше.
Ченгето поклати глава.
— Трябва да отидеш при лекаря.
Фактът, че човекът най-вероятно е прав, наля още масло в огъня.
— Не. Няма да отида.
— Ако ще прекараш деня на дивана, можеш да си спестиш ходенето до кабинета му. Но да се биеш? Хайде, приятелю. Ако Тор знаеше, че се каниш да излезеш в това състояние, щеше да ти отреже главата и да я набучи на кол.
Вярно беше.
— Ще се оправя. Трябва само да загрея.
— Да, разтягането наистина ще помогне на дупката в черния ти дроб. Всъщност може да донеса малко обезболяващ гел и да го втрием в раната ти. Идеята ми се струва добра.
Фюри му хвърли гневен поглед. Бъч повдигна иронично вежда.
— Вбесяваш ме, ченге.
— Не думай! А какво ще кажеш да те откарам до Хавърс. Можеш да ми крещиш, докато шофирам.
— Нямам нужда от ескорт.
— Но ако те закарам, ще знам, че си отишъл. — Бъч извади ключовете за кадилака от джоба си и ги разклати във въздуха. — Освен това съм много добър в ролята на таксиметров шофьор. Можеш да питаш Джон.
— Не искам да ходя при лекаря.
— Е… Невинаги можем да действаме според желанията си.
Ривендж паркира бентлито пред дома на Хавърс и Мариса и тръгна внимателно към внушителната входна врата. Вдигна тежкото желязно чукче и го остави да падне. Звукът отекна в къщата. Един доген му отвори незабавно вратата и го въведе в салона.
Мариса стана от тапицирания в коприна диван и той й се поклони, докато в същото време казваше на иконома, че няма да сваля палтото си. Когато останаха сами, Мариса се спусна към него с протегнати ръце, а дългата й светложълта рокля се влачеше след нея като мъгла. Той взе двете й китки и ги целуна.
— Рив… Толкова се радвам, че се обади на нас. Искаме да помогнем.
— Оценявам усилията ти да убедиш Бела да приеме.
— Добре дошла е тук толкова дълго, колкото е нужно. Макар да ми се иска да ни кажеш какъв е проблемът.
— Просто времената са опасни.
— Вярно е. — Смръщи вежди и погледна над рамото му. — Тя не е ли с теб?
— Ще се срещнем тук. Ще дойде скоро. — Погледна часовника си. — Да… Подранил съм.