Дръпна Мариса към дивана. Седнаха и полите на самуреното му палто покриха краката й. Тя протегна ръка и погали кожата с лека усмивка. Мълчаха известно време.
Рив осъзна, че няма търпение да види Бела. Всъщност беше… нервен.
— Как се чувстваш? — попита той, за да отклони вниманието си.
— О, искаш да кажеш след… — Мариса се изчерви. — Добре. Дори много добре. Благодаря ти.
Наистина я харесваше. Бе така нежна, срамежлива и скромна, макар да бе една от най-редките красавици. Всички го признаваха. Как бе възможно Рот да е странял от нея? Но… по този въпрос можеха да се правят само предположения.
— Ще дойдеш ли отново при мен? — попита той тихо. — Ще ми позволиш ли пак да те нахраня?
— Да — отговори тя и сведе очи към пода. — Ако ти ми позволиш.
— Нямам търпение — изръмжа Ривендж. Тя вдигна очи към него и той й се усмихна, макар и с усилие. В момента копнееше да прави други неща с устата си — и то такива, които щяха да я смутят. Беше благодарен за въздействието на допамина. — Не се тревожи, тали. Знам, че става въпрос само за утоляване на жаждата.
Тя го изгледа така, сякаш го преценяваше. После кимна.
— Ако ти… също имаш нужда да се нахраниш…
Рив наведе брадичка и я загледа изпод полуспуснатите си клепачи. В главата му се въртяха еротични образи. Тя се отдръпна, очевидно разтревожена от изражението му. Не беше изненадан. Едва ли би могла да приеме тъмната му същност.
Повдигна глава.
— Предложението е щедро, тали. Но ще оставим нещата такива, каквито са.
На лицето й се изписа облекчение. Мобилният му телефон звънна, той го извади от джоба си и погледна екрана. Сърцето му прескочи един-два удара. Беше охранителната фирма, която наблюдаваше къщата му.
— Извини ме за момент.
След като изслуша доклада за това, че стената е била прехвърлена, че сензорите са доловили движение в задния двор и че е прекъснато електрическото захранване, Рив им каза да изключат всички вътрешни алармени инсталации. Искаше нашественикът да остане в къщата му.
Веднага щом се увереше, че Бела е тук, щеше да тръгне към дома си.
— Нещо не е наред ли? — попита Мариса, докато той затваряше телефона.
— О, не. Не.
„Напротив.“
Звукът от падането на чукчето отекна в къщата и Ривендж замръзна.
Покрай отворената врата на салона към преддверието мина доген, за да отвори.
— Искаш ли да ви оставя двамата насаме? — попита Мариса. Масивната входна врата се отвори и затвори. До тях достигнаха тихи гласове — единият беше на догена, а другият на… Бела.
Рив се облегна на бастуна и се изправи бавно. На прага стоеше сестра му. Беше облечена в сини дънки и черно яке, блестящата й коса падаше по раменете. Изглеждаше… Жива. Здрава и жизнена. Но чертите на лицето й бяха променени от стреса и тревогата.
Очакваше да се хвърли в прегръдките му, но тя просто стоеше и го гледаше втренчено… Беше затворена в себе си, недостижима. Или може би вцепенението й бе предизвикано от онова, което беше преживяла напоследък.
Очите на Ривендж се навлажниха, когато, подпирайки се на бастуна си, забърза към нея. Не усещаше килима под краката си. Долови шока, изписан на лицето й, докато я придърпваше в обятията си.
Искаше му се да може да я почувства в обятията си. Дори не знаеше дали тя отвръща на прегръдката му. Не искаше да я насилва. Затова бързо я пусна.
Отпусна ръце до тялото си, но тя продължаваше да се притиска в него. И той отново я прегърна.
— О… Ривендж… — Тя трепереше.
— Обичам те, сестричке — каза той, проявявайки моментна слабост, за която не съжаляваше.
42.
О. излезе от къщата и остави врата широко отворена след себе си. Тръгна по алеята. Снежинките все още танцуваха на студения вятър.
Споменът за онзи портрет нямаше да го напусне никога и нямаше да избледнее с времето. Беше виновен за смъртта на съпругата си. Беше я пребил толкова лошо, че не бе издържала. Господи… Трябваше да я заведе на лекар. Или, може би, ако белязаният брат не му я беше отнел, тя щеше да живее… Може би беше умряла по време на преместването.
В такъв случай О. ли я беше убил? Дали нямаше да е жива, ако й бяха позволили да остане с него? Ами ако… О, по дяволите. Търсенето на първопричината винаги е проява на глупост. Тя беше мъртва, а той не разполагаше с тяло, което да погребе. Онова копеле от братството му я беше отнело. И това бе всичко.