Вратите се затвориха. Стори му се, че бе произнесла името му още веднъж, но… Доколкото се познаваше, най-вероятно си бе въобразил. Защото наистина му се искаше тя…
„О, престани, О’Нийл. Просто престани!“
Излезе от клиниката и тръгна бързо — не, по-скоро се затича — към колата.
43.
Зейдист следеше самотния светлокос лесър през лабиринта от улички в центъра на града. Убиецът се движеше бързо под падащия сняг. Беше нащрек, непрекъснато се оглеждаше, търсеше жертви сред закъснелите посетители на клубовете, които мръзнеха на студа в тънките си модни дрешки.
Зи вървеше зад него, стъпвайки леко, подтичваше на пръсти и внимаваше да е наблизо, макар и не прекалено. Изгревът приближаваше безмилостно. И макар че щеше да стане опасно за него, искаше да улови плячката си. Трябваше само да я принуди да се отдалечи от любопитните човешки очи…
Подходящият момент дойде, когато лесърът забави ход на кръстовището между Осма улица и „Трейд стрийт“. Поколеба се за кратко дали да поеме вдясно или вляво.
Зейдист удари бързо. Материализира се точно зад убиеца, обгърна врата му с ръка и го дръпна в мрака. Лесърът се съпротивляваше. Телата им се сблъскаха, вятърът нахлуваше под палтата им и звуците от борбата им наподобяваха плющенето на знамена. Лесърът беше на земята само след секунди. Зи вдигна кинжала, погледна в очите му и заби черното острие в гърдите му. Съскането и светлината бързо се стопиха.
Зи се изправи, без да изпитва задоволство. Действаше като машина, включена на автопилот. Беше готов и способен да убива, но се движеше като в сън.
Единствената му мисъл беше за Бела. Всъщност нещата бяха по-дълбоки. Отсъствието й беше като тежест, която го дърпаше надолу и накрая щеше да го удави. Тя му липсваше отчаяно. До такава степен, че не му се живееше.
О, да. Значи мълвата отговаряше на истината. За мъжки вампир, обвързал се с жена и после лишен от нея, беше равносилно да бъде мъртъв. Чувал бе тези глупости и не им беше повярвал нито за миг. И ето че сега преживяваше всичко това.
Мобилният му телефон звънна и той отговори механично. Въобще не го интересуваше кой е на другия край на линията.
— Зи, приятелю — каза Вишъс, — в общата гласова поща е оставено наистина странно съобщение. Някакъв мъж иска да говори с теб.
— Потърсил ме е по име?
— Всъщност толкова е напрегнат, че думите едва се различават. Но споменава белега ти.
„Братът на Бела?“, запита се Зи. Макар че за какво би го търсил сега, след като тя отново се бе върнала в своя свят?
Е… За какво друго, ако не заради това, че сестра му бе обслужена в периода си на нужда, а датата за брачната церемония не беше насрочена… Да, това би разгневило всеки брат.
— Какъв е телефонът за обратна връзка?
Вишъс му го продиктува.
— Оставил е името си. Ормънд.
Значи не беше едрият и злонравен брат на Бела.
— Ормънд? Име на човек.
— Знам. Трябва много да внимаваш.
Зи затвори, набра бавно номера и зачака. Надяваше се, че е натиснал правилно цифрите.
Отговориха му. Нямаше поздрав или предисловие. Просто тих мъжки глас, който каза:
— Номерът, от който ми звъниш, е извън моята мрежа и не може да бъде проследен. Така че трябва да си ти, братът.
— А ти кой си?
— Искам да се срещнем лично.
— Съжалявам, не ходя по срещи.
— Да, мога да си представя какъв успех имаш с това твое лице. Обаче не те търся за секс.
— Какво облекчение. Кой, по дяволите, си ти?
— Първото ми име е Дейвид. Досети ли се вече?
Яростта замъгли зрението на Зи. Виждаше единствено буквите, изписани на корема на Бела. Стисна толкова силно телефона, че го чу как изпука. Но успя да се овладее дотолкова, че да не го счупи.
Застави се да остане спокоен и каза:
— Страхувам се, че не, Дейви. Опресни паметта ми.
— Ти взе нещо, което е мое.
— Откраднал съм портмонето ти? Бих си спомнил нещо такова.
— Жена ми! — изкрещя лесърът.
Собственическият инстинкт на Зи се задейства и нямаше как да сдържи ръмжането, което излезе от устата му. Отдалечи телефона от себе си и изчака звукът да заглъхне.
— … изгревът е прекалено близо.
— Какво каза? — В гласа на Зи се долавяше режеща нотка. — Връзката е лоша.