— Така да бъде.
46.
Бела седеше с кръстосани глезени на стола в стил Луи XIV. Ръцете й бяха отпуснати в скута. Вляво от нея в камината гореше огън, до лакътя й имаше чаша чай „Ърл Грей“. Срещу нея на изящния диван седеше Мариса и бродираше на гергеф. Движенията й бяха безшумни. На Бела й се искаше да закрещи…
Скочи на крака, подтикната от инстинкта си. Зейдист… Беше наблизо.
— Какво има? — попита Мариса.
По входната врата се посипаха удари, бързи и силни като биене на барабан, и след секунда в салона влезе Зейдист. Беше в пълно бойно снаряжение, на хълбоците му висяха пистолет, кинжалите бяха препасани на гърдите му. Догенът, който вървеше по петите му, беше скован от ужас.
— Остави ни — каза той на Мариса. — И вземи слугата със себе си.
Тя се поколеба и Бела прочисти гърлото си.
— Всичко е наред. Върви.
Мариса наклони глава на една страна.
— Няма да бъда далеч.
Бела остана на мястото си дори след като другите излязоха.
— Имам нужда от теб — каза Зейдист.
Тя присви очи. Думите, които искаше да чуе. Колко жестоко, че дойдоха така късно.
— За какво?
— Фюри пи от теб, нали?
— Да.
— Трябва да го намериш.
— Изчезнал ли е?
— Твоята кръв е във вените му. Искам да…
— … го намеря. Чух. Кажи ми защо. — Макар и кратка, последвалата пауза предизвика ледени тръпки по гръбнака й.
— В ръцете на лесъра е. На Дейвид.
Всичкият въздух излезе от дробовете й.
— Как…?
— Нямам време да ти обясня. — Направи крачка напред, като че ли се канеше да вземе ръцете й в своите, но спря. — Моля те. Ти си единствената, която може да ме отведе при него. Кръвта ти тече във вените му.
— Разбира се… Ще го намеря за теб.
„Веригата на кръвните връзки“, помисли си тя. Можеше да открие Фюри навсякъде, защото се беше хранил от нея. По същата причина Зейдист знаеше винаги къде е тя.
Той приближи лицето си до нейното.
— Искам да ме отведеш на петдесет метра от него, не по-близо, ясно ли е? И после веднага да се дематериализираш обратно тук.
Тя го погледна право в очите.
— Няма да те разочаровам.
— Иска ми се да имаше друг начин да го намеря.
О, тези думи предизвикваха болка.
— Не се съмнявам.
Излезе от салона, взе палтото си и застана насред фоайето. Затвори очи и освободи съзнанието си. То проникна първо през вътрешните стени, а после излезе навън. Понесе се над храстите и моравите, минаваше през дървета и къщи, автомобили и камиони… Прекосяваше паркове, реки и планини…
Откри енергийния източник на Фюри и я прониза остра болка. Вероятно той също страдаше в този момент. Олюля се и Зейдист я хвана за ръката.
Тя го отблъсна.
— Намерих го. О, боже, той е…
Зейдист отново хвана ръката й и я стисна.
— На петдесет метра. Не по-близо. Ясно ли е?
— Да. Да вървим.
Излезе навън, дематериализира се и прие наново форма на около двайсет метра от малка хижа в гората. Усети как Зейдист се появи до лакътя й.
— Хайде, изчезвай! — изсъска той. — Не те искам тук!
— Но…
— Ако искаш да помогнеш, тръгни си веднага, за да не се тревожа поне за теб. Върви!
Бела го погледна за последен път право в лицето и се дематериализира.
Зейдист се промъкна предпазливо до хижата, благодарен на студения въздух, който му помогна да се освободи по-бързо от въздействието на морфина. Притисна се към стената от грубо издялани трупи, извади кинжала си и надникна през един от прозорците. Не видя нищо вътре, само евтини мебели и бюро с компютър.
Внезапно го завладя паника, кръвта му се вледени.
А после чу звука… от удар. После още един.
На около двайсет и пет метра от хижата имаше малка барака без прозорци. Изтича до нея и се ослуша за миг. След това смени кинжала си с „Беретата“ и ритна вратата.
Гледката, която се разкри пред очите му, сякаш бе излязла от собственото му минало. Пребит от бой мъж, прикован с вериги към маса. И психопат, който се бе надвесил над жертвата си.
Фюри вдигна смазаното си от удари лице. Капки кръв блестяха на подутите устни и смачкания му нос. Лесърът се обърна рязко с бокс на ръката и на лицето му незабавно се изписа объркване.