Зейдист се прицели в него, но той стоеше точно пред Фюри и ако ръката му трепнеше, макар и съвсем леко, куршумът щеше да се забие в близнака му. Наведе дулото на пистолета и простреля лесъра в коляното. Копелето извика и падна на пода.
Зи се спусна към него. Но тъкмо го сграбчи за дрехите, и се чу втори изстрел.
Болката разкъса рамото на Зи. Знаеше, че раната най-вероятно е сериозна, но не можеше да мисли за това в момента. Концентрира се върху задачата да отнеме оръжието на лесъра с нещо, което той на свой ред се опитваше да направи с неговото. Затъркаляха се по пода, като всеки се опитваше да сграбчи пистолета на другия въпреки кръвта, която се размазваше по телата им. Налагаха се с ръце и крака, размениха си безброй удари, но и двете оръжия бяха изгубени в схватката.
Около четири минути след началото й, силите на Зи внезапно започнаха да отслабват. И ето че се озова легнал по гръб на пода, а лесърът беше седнал на гърдите му. Умът му заповяда на тялото да се освободи от теглото, което го притискаше, но крайниците му отказаха да се подчинят. Погледна рамото си. Кървеше обилно — без съмнение, куршумът беше засегнал артерия. И морфинът не помагаше.
По време на това затишие лесърът дишаше тежко и потреперваше — изглежда, че раната в коляното му причиняваше силна болка.
— Кой… по дяволите… си ти?
— Този… когото искаш — отвърна Зи, чието дишане беше също толкова затруднено. По дяволите… Трябваше да положи усилия, за да запази зрението си ясно. — Аз съм този… който ти я отне…
— Как мога да съм сигурен в това?
— Видях белезите… на корема й да зарастват. Името ти, с което я беше белязал, изчезна.
Лесърът замръзна.
Моментът беше подходящ да обърне борбата и да вземе надмощие, но Зи беше останал без сили.
— Тя е мъртва — прошепна убиецът.
— Не.
— Портретът й…
— Тя е жива. Диша. Но никога няма да я намериш отново.
Убиецът отвори уста и от нея се разнесе яростен рев. Странно, но Зейдист се успокои. Изведнъж вече му беше лесно да диша. Гледаше като на забавен каданс движенията на лесъра, който извади един от кинжалите му и го вдигна над главата му с две ръце.
Зи следеше внимателно мислите си, тъй като искаше да запомни последната, която щеше да мине през ума му. Замисли се за Фюри и му се доплака. Нямаше съмнение, че той ще живее съвсем малко по-дълго от него. Винаги се беше провалял в опитите си да го защити…
После мислите му се насочиха към Бела и в очите му бликнаха сълзи. Представяше си я така ясно… Изведнъж лицето й изникна над рамото на лесъра — толкова жива, сякаш наистина беше там.
— Обичам те — прошепна той, докато острието на собствения му кинжал се спускаше към гърдите му.
— Дейвид! — извика Бела.
Лесърът се обърна рязко, траекторията на удара се промени и острието се заби в пода до рамото на Зи.
— Ела тук, Дейвид.
Бела протегна ръка към него и лесърът се изправи.
— Но ти си мъртва — каза той трескаво.
— Не.
— Бях в дома ти… Видях портрета. О, боже… — Лесърът заплака, докато се приближаваше, куцукайки към нея, и оставяше след себе си черна кървава диря. — Мислех, че съм те убил.
— Не си. Ела тук.
Зи отчаяно се опитваше да каже нещо, завладян от ужасяващото подозрение, че образът пред очите му не е плод на фантазията му. После лесърът се озова в обятията на Бела и заплака неудържимо.
В нея беше малкият пистолет, който й беше дал, преди да отидат в къщата й.
О, господи… Не!
Докато повдигаше пистолета все по-нагоре и по-нагоре. Бела беше завладяна от странно спокойствие. Движенията й бяха бавни, тя продължаваше да шепне на Дейвид успокояваща думи, докато оръжието не се озова на нивото на черепа му. Отдръпна горната половина на тялото си назад и той повдигна глава, за да срещне погледа й. При което дулото се оказа точно до ухото му.
— Обичам те — каза той.
Тя дръпна спусъка.
Откатът отметна силно ръката й назад и тя загуби равновесие. Когато звукът от изстрела заглъхна, тя чу тъп удар и сведе поглед. Лесърът лежеше на една страна и премигваше. Очакваше да му е пръснала мозъка, но видя само една малка дупчица в слепоочието му.