— Е, в такъв случай не ми даваш алтернатива.
Фюри повдигна рязко глава.
— Ако се самоубиеш…
— Мисля, че ще е по-лесно да престана да ти давам поводи за тревога.
Усети как тялото на Фюри се отпусна от облекчение.
— О… господи.
— Не знам обаче как да стане това. Инстинктите ми… Винаги съм бил воден от гнева. И вероятно винаги ще бъда склонен към прибързани действия.
— О, боже…
— Но знаеш ли, може би ще се опитам да поработя върху това. По дяволите, не знам. Вероятно няма да мога.
— Ще ти помогна. По всеки възможен начин.
Зи поклати глава.
— Не. Не искам помощ. Трябва да се справя сам.
Мълчаха известно време.
— Ръката ми изтръпна, вече не я усещам — каза Зи.
Фюри повдигна глава и Зейдист издърпа ръката си, но не отмести тялото си.
Преди да тръгне, Бела отиде в стаята на Зейдист. Отлагаше заминаването си от дни и убеждаваше сама себе си, че не го прави с надеждата той да се отбие при нея. Което беше лъжа.
Вратата беше открехната, затова почука на рамката. Запита се какво ли ще каже той, като я види. Вероятно нищо.
— Влез — каза женски глас.
Бела пристъпи вътре. Леглото беше празно, до него се търкаляха монитори и друго оборудване. Сестрата вдигаше счупени парчета и ги хвърляше в кошчето за отпадъци. Зейдист очевидно беше станал и бе някъде наоколо.
Сестрата се усмихна.
— Него ли търсиш? Той е в съседната стая, при брат си.
— Благодаря.
Бела почука тихо на съседната врата. Тъй като не й отговориха, направо влезе.
Двамата лежаха с гръб един към друг толкова близо, сякаш имаха общ гръбначен стълб. Ръцете и краката им бяха свити по един и същи начин, и двамата бяха забили брадичка и гърдите си. Представи си ги така свити на кълбо в майчината утроба, в блажено неведение за ужаса и жестокостите, които ги очакваха.
Мисълта, че нейната кръв тече и в двамата, й се стори странна. Тя беше единственият й дар за тях и единственото, което щеше да остави след себе си.
Без предупреждение, Зейдист отвори рязко очи. Златистият им блясък така я изненада, че тя подскочи.
— Бела… — Протегна ръка към нея. — Бела…
Тя направи крачка назад.
— Дойдох да се сбогуваме.
Той отпусна ръка, а тя извърна поглед.
— Къде отиваш? — попита той. — На някое безопасно място?
— Да. — Щеше да се спусне по крайбрежието до Чарлстън в Южна Каролина и да живее в дома на роднини, които бяха повече от щастливи да я приемат. — Това ще е ново начало за мен. Нов живот.
— Хубаво.
Тя затвори очи. Копнееше да долови в гласа му нотка на съжаление, породено от нейното заминаване. Но от друга страна, тъй като това беше тяхното сбогуване, нямаше причина да бъде разочарована.
— Ти прояви такава смелост! — каза той. — Дължа ти живота си. И неговия също. Толкова си… смела.
Напротив. Всеки момент щеше да рухне напълно.
— Надявам се двамата с Фюри да оздравеете бързо. Да, надявам се…
Тишината се проточи. Тя погледна за последен път лицето на Зейдист. И разбра, че дори някой ден да сключи брак, нито един мъж не би могъл да заеме мястото му.
Освен че бе напълно лишено от романтика, това не беше редно. Предполагаше се, че трябва да преодолее загубата му и да бъде щастлива, напук на всичко. Но тя го обичаше, а нямаше да бъде с него. Искаше й се да се сгуши до него в леглото, да изключи осветлението и да остане просто така. В продължение на поне един век.
— Искам да знаеш едно — каза тя. — Ти твърдеше, че някой ден ще се събудя и ще съжалявам, че съм била с теб. Е, този ден дойде. Разкайвам се. Но не заради онова, което ще говорят за мен хората. — Кръстоса ръце на гърдите си. — След като веднъж съм била осъдена от обществото, вече не се страхувам от него. Щях да се гордея… да бъда до теб. Но наистина съжалявам, че бяхме заедно.
Защото раздялата й с него беше удар, който я разтърсваше цялата. По-лош от всичко, което бе преживяла, докато бе в плен на лесъра. Щеше да е по-добре да не знае какво е пропуснала — така то нямаше да й липсва занапред.
Без да каже и дума повече, излезе от стаята.