Изведнъж лесърът я прегърна и зарови лице във врата й.
— Обичам те — рече. — Толкова много те обичам… Не мога да живея без теб…
— Господи! — каза някой.
Бела и лесърът погледнаха по посока на гласа. Вратата на центъра за въздействие бе широко отворена. На прага стоеше белокос убиец.
Той започна да се смее, а след това произнесе двете думи, които задействаха всичко онова, което се случи после:
— Ще докладвам.
Дейвид се втурна към него в смъртоносен бяг.
Бела не се поколеба нито за миг. Захвана се с веригите около дясната китка на мъжкия вампир и я освободи. Нито един от двамата не каза и дума. Със свободната си ръка той започна да освобождава десния си глезен. След това двамата трескаво освободиха левите му крайници. В секундата, в която бе свободен, той скочи от масата и загледа стоманените белезници, които приковаваха нея.
— Не можеш да ме спасиш — каза тя. — Единствените ключове са у него.
— Не мога да повярвам, че си още жива. Чух, че…
— Хайде, върви!
— Той ще те убие.
— Не, няма. — Щеше само да я накара да пожелае смъртта си. — Върви! Борбата между онези двамата няма да продължи вечно.
— Ще се върна за теб.
— Просто се прибери у дома. — Той отвори уста, но тя не му даде възможност да каже нищо: — Не говори, а се концентрирай. Ако можеш, кажи на семейството ми, че не съм мъртва. Върви!
В очите на мъжкия вампир имаше сълзи. Той ги затвори, пое си два пъти дълбоко въздух… И се дематериализира.
Тялото на Бела се затресе толкова силно, че тя се свлече на земята, а ръката й остана вдигната над главата й, прикована към масата.
Шумовете от борбата, долитащи отвън, рязко спряха. Настъпи тишина, после проблесна светлина и се чу шум като от пукот. Тя знаеше без никакво съмнение, че е победил нейният лесър.
О, господи! Щеше да е наистина лошо. Много, много лошо.
Зейдист остана на покритата със сняг морава пред къщата на Бела до последния възможен момент, после се дематериализира и се появи в мрачната готическа сграда, където живееше цялото братство. Изглеждаше като излязла от филм на ужасите, сякаш изцяло изтъкана от водоливници, сенки и прозорци с оловни стъкла. Пред тази планина от камък имаше вътрешен двор, пълен с автомобили. До портата бе малката къща, която обитаваха Бъч и Ви. Висока шест метра стена ограждаше целия комплекс, който разполагаше с двойни порти и някои други изненади за нежеланите посетители.
Зи отиде до стоманената врата на главната сграда и отвори едната й половина. Пристъпи във вестибюла, набра кода в малкото табло и веднага му бе разрешен достъп. Влезе във фоайето и направи гримаса. Изключително високо, декорирано в ярки цветове и украсено с листа от злато, с мозаечен под, то бе като претъпкан бар — дразнеше всички сетива.
Вдясно от него идваха звуците от пълната трапезария — тихото тракане на сребърни лъжици и вилици по китайски порцелан, неясните думи на Бет, тихият смях на Рот… После басовият глас на Рейдж заглуши всички. Настъпи пауза, вероятно защото Холивуд правеше гримаса, след това се чу смехът на всички — посипа се като бляскави мраморни топчета по чист под.
Не искаше да сподели компанията на братята си, още по-малко да се храни с тях. Вероятно вече всички знаеха, че е изхвърлен от къщата на Бела като престъпник и то само защото прекарва много време там. Много малко тайни оставаха запазени в братството.
Зи стигна до грандиозното стълбище и започна да изкачва стъпалата по две наведнъж. Колкото по-бързо вървеше, толкова по-приглушени стигаха до него шумовете от трапезарията. Тишината го успокояваше. Като стигна горе, зави наляво и тръгна по дългия коридор, от двете страни на който имаше гръко-римски статуи. Изваяните от мрамор атлети и воини бяха осветени от приглушена светлина и белите им тела образуваха шарки по кървавочервената стена. Ако човек вървеше достатъчно бързо, ги виждаше така, както шофьорът на автомобил вижда пешеходците. Ритъмът, в който се появяваха и изчезваха статуите, ги правеше да изглеждат като живи.
Неговата стая беше в края на коридора. Отвори вратата и сякаш се блъсна в стена от студ. Никога не включваше отоплението, никога не спеше в леглото, не използваше телефона и не държеше лични вещи в античните бюра. Гардеробът бе единственото, от което имаше нужда, и сега отиде до него, за да свали оръжията си. Държеше тях, както и мунициите, в огнеупорния шкаф в дъното, а четирите му тениски и трите му комплекта кожени дрехи бяха закачени близо едни до други. Като влезеше в полупразния гардероб, често мислеше за кости, защото празните закачалки и медни пръти изглеждаха също толкова тънки и трошливи.