— Здравей — каза Зейдист. И бавно се изправи.
Очите на Бела се разшириха и тя отстъпи назад.
— Боже… Огромен си.
Той постави длан на мускулестите си гърди.
— Хм… да. Качил съм около трийсет и пет килограма. Хавърс… казва, че едва ли ще наддам повече. В момента тежа около сто и двайсет.
Ето, значи, какво се беше променило в лицето му. Бузите и очите му вече не бяха така хлътнали, а чертите му се бяха смекчили. Всъщност изглеждаше… почти красив. И приличаше много повече на Фюри.
Той прочисти смутено гърлото си.
— Да… Напоследък двамата с Рейдж се храним заедно.
Сигурно бе така. И вероятно ядяха по равно. Тялото на Зейдист не беше каквото го помнеше. Раменете му бяха масивни, мускулите издуваха стегнатата черна тениска, с която бе облечен. Бицепсите му бяха увеличили тройно размерите си, а предмишниците му бяха широки колкото дланта му. Коремът му беше стегнат и мускулест, мощните му бедра опъваха кожените панталони.
— Очевидно се храниш и по другия начин — прошепна тя и веднага съжали за думите си. Както и за укорителния тон.
Не беше нейна работа от чия вена пие, макар да изпитваше болка, като си го представеше с жена. Със сигурност се хранеше от представителка на техния вид. Човешката кръв не би могла да му даде такава сила.
Зи остави ръката си да се отпусне до тялото му.
— Рейдж използва услугите на една от Избраниците, защото не може да се храни от Мери. Аз също се храня от нея. — Настъпи пауза. — Изглеждаш добре.
— Благодаря.
Друга дълга пауза.
— Хм… Защо си дошла, Бела? Не че имам нещо против…
— Трябва да говоря с теб.
Той като че ли не знаеше какво да отвърне.
— С какво се занимаваш? — попита тя и посочи листовете и тетрадките върху бюрото.
Това също не бе нейна работа, но тя отчаяно се опитваше да спечели време. Чувстваше се неуверена и объркана.
— Уча се да чета.
Очите й грейнаха.
— О… И напредваш ли?
— Да. Макар и бавно. Но се трудя упорито. — Сведе поглед към листовете. — Мери е толкова търпелива с мен.
Настъпи тишина, която се проточи дълго. Сега, когато беше пред него, просто не можеше да намери думи.
— Ходих до Чарлстън — каза той.
— Какво? — Искал е да я види.
— Беше ми необходимо известно време, за да те открия, но успях. Тръгнах още първата нощ, в която излязох от клиниката на Хавърс.
— Не съм знаела.
— Не исках да знаеш.
— О! — Пое си дълбоко дъх. Изпълваше я болка, но си каза: „Време е да скоча от скалата“.
— Чуй, Зейдист, дойдох да ти кажа…
— Не исках да се срещнем, преди да съм приключил. — Жълтите му очи я гледаха втренчено.
Нещо се бе променило във въздуха между тях.
— С какво? — попита шепнешком тя.
Той погледна молива, който държеше.
— Със себе си.
Бела поклати глава.
— Съжалявам. Не разбирам…
— Исках да ти върна това. — Извади огърлицата от джоба си. — Щях да ти я оставя онази нощ, но после си помислих… Както и да е, носих я, докато вратът ми не стана толкова дебел, че ми отесня. Сега просто е винаги у мен.
Бела въздъхна дълбоко. Той започна да потрива с длан главата си. Бицепсите и гръдните му мускули едва не спукаха тениската по шевовете.
— Огърлицата беше добро извинение — прошепна той.
— За какво?
— Мислех, че така ще мога да дойда отново в Чарлстън и да почукам на вратата ти. За да ти я върна. И може би… ти щеше да ме пуснеш вътре. Или нещо такова. Страхувах се, че ще започне да те ухажва друг мъж, затова работех с всички сили. Искам да кажа, представях си, че ако мога да чета и да се грижа по-добре за себе си, ако престана да бъда такъв гаден кучи син… — Поклати глава. — Не ме разбирай погрешно. Не очаквах да се зарадваш, че ме виждаш. Надявах се… на кафе. Или на чаша чай. На възможност да поговорим. И да бъдем приятели, може би. Но ако се омъжеше, съпругът ти нямаше да го позволи. Да, затова бързах.
Погледът на жълтите му очи срещна нейния. Той трепна — като че ли се страхуваше от онова, което щеше да види изписано на лицето й.
— Приятели? — попита тя.
— Да… Искам да кажа, не бих те поставил в неловко положение, като те помоля за нещо повече. Знам, че съжаляваш… Но не можех да ти позволя да си отидеш от живота ми без… Да… приятели.