Беше я потърсил. С намерението да се върне и да протегне ръка към нея.
Това не влизаше в нито един от сценариите, които си бе представяла, когато се подготвяше да поговори с него.
— Аз… Какви ги говориш, Зейдист? — Заекна, макар да бе чула всяка дума.
Той отново погледна молива в ръката си, после се обърна към масата. Отвори тетрадката на нова страница, наведе се и доста време писа нещо. След това откъсна листа.
Ръката му трепереше, когато й го подаде.
— Не е много четливо.
Бела го взе. С по детски неравен почерк и с печатни букви бяха изписани двете думи: „Обичам те“.
Тя стисна здраво устни, в очите й бликнаха сълзи. Очертанията на буквите първо се размазаха, после изчезнаха.
— Може би не можеш да прочетеш написаното — каза той едва чуто. — Мога да опитам отново.
Тя поклати глава.
— Чете се съвсем ясно. Красиво е.
— Не очаквам нищо в замяна. Искам да кажа… Знам, че ти не… не изпитваш вече същите чувства към мен. Но исках да знаеш. За мен беше важно. И ако има дори малка възможност да сме заедно… Не мога да прекратя работата си в братството. Но мога да обещая, че ще се старая повече… — Смръщи вежди и млъкна. — По дяволите. Какви ги говоря? Обещах си, че няма да те поставя в това положение…
Тя притисна късчето хартия до сърцето си, после се спусна към него и го прегърна с такава сила, че той политна назад. Ръцете му я обгърнаха колебливо — като че ли не знаеше каква е причината за поведението й. А тя заплака открито.
Макар че бе подготвяла грижливо тази тяхна среща, нито веднъж не й беше хрумвало, че те двамата биха могли да имат общо бъдеще.
Той повдигна брадичката й и сведе поглед към нея. Тя се опита да се усмихне, но лудата надежда, изпълваща сърцето й, й тежеше като бреме.
— Не исках да те накарам да плачеш…
— О, боже… Обичам те, Зейдист.
Той отвори широко очи.
— Какво…?
— Обичам те.
— Кажи го отново.
— Обичам те.
— Отново… Моля те — прошепна той. — Имам нужда да го чувам… Отново и отново.
— Обичам те…
В отговор той започна да се моли на Скрайб Върджин на древния език.
Прегърнал здраво Бела, заровил лице в косите й, той й изказваше благодарност с такова красноречие, че изтръгна нови ридания от гърдите й.
Когато и последното хвалебствие беше отправено, той заговори отново на английски.
— Бях мъртъв, докато ти не ме откри, макар че дишах. Бях сляп, макар че виждах. А после дойде ти… И аз се пробудих.
Тя докосна лицето му. Много бавно устните му изминаха разстоянието до нейните и ги целунаха нежно.
„Колко е мил и ласкав — помисли си тя. — Въпреки огромния си ръст и здравите си мускули, той е… нежен.“
После Зи се отдръпна.
— Но чакай, защо си тук? Радвам се, но…
— Нося детето ти.
Той свъси вежди. Отвори уста. Затвори я и поклати глава.
— Съжалявам… Какво каза?
— Нося детето ти. — Този път не последва абсолютно никаква ответна реакция. — Ще ставаш баща. — Мълчанието му продължи. — Бременна съм.
Не можеше да се сети по какъв друг начин да му го съобщи. Господи, ами ако той не го искаше?
Зейдист се олюля и пребледня.
— Носиш детето ми в себе си?
— Да. Брем…
Изведнъж той я стисна за ръката.
— Добре ли си? Хавърс каза ли, че си добре?
— Да. Засега. Малко съм млада, но това може да се превърне в предимство, когато дойде време за раждането на бебето. Хавърс каза, че то е добре и не ми се налагат никакви ограничения… Е, с изключение на това, че не ми се разрешава да се дематериализирам след шестия месец. И, хм… — Изчерви се силно. — Няма да мога да правя секс, нито да пия след четиринайсетия месец до раждането. Което ще бъде в осемнайсетия месец.
Когато лекарят я беше предупреждавал, не беше мислила, че някога ще й се наложи да се тревожи за това. Но може би сега… Зейдист кимаше с глава, но не изглеждаше никак добре.
— Мога да се грижа за теб.
— Знам, че ще го направиш. И че ще съм в безопасност с теб — каза го, защото знаеше, че този въпрос ще го тревожи.
— Ще останеш ли тук, с мен?
Тя се усмихна.
— Бих искала.
— Ще се омъжиш ли за мен?
— Това предложение ли е?