Съблече се и си взе душ. Беше гладен за храна, обаче предпочиташе да е в това състояние. Болката от силния глад, сухотата в устата и копнежът за глътка вода… Фактът, че можеше да контролира тези естествени нужди, му носеше особено удовлетворение. Ако можеше и да не спи, щеше да откаже и съня. И проклетата жажда за кръв…
Искаше да бъде чист. Отвън и отвътре.
Излезе изпод душа, прокара машинката за подстригване през косата си и се обръсна набързо. Гол, усещащ студа, ленив заради храненето, отиде до лагера, който си бе направил на пода. Застана над двете сгънати одеяла, които предлагаха толкова уют, колкото и два пласта марля, и се замисли за леглото на Бела. То имаше кралски размери и бе цялото бяло. Бели калъфки и чаршафи, голяма и пухкава бяла завивка и бяло, подобно на пудел килимче в подножието му.
Беше лягал в леглото й. Често. Харесваше му да мисли, че усеща миризмата й. Понякога лягаше дори върху завивката и тя хлътваше леко под тежестта на тялото му. Беше почти като да бъде докосван от нея и донякъде по-хубаво, отколкото ако наистина го докоснеше. Не можеше да понася ничии ръце върху тялото си… Макар да му се искаше да бе разрешил на Бела да го докосне поне веднъж. Може би щеше да понесе допира, когато ставаше въпрос за нея.
Погледът му се спря върху черепа на пода до купа одеяла. Очните кухини бяха просто черни дупки, но той си представи ириса и зениците, втренчвали се някога в него. Между зъбите беше поставена ивица черна кожа, широка около пет сантиметра. Традиционно върху нея се изписваха думи в памет на мъртвите, тази обаче бе празна.
Легна, допря главата си до черепа и миналото се върна при него.
Годината бе 1802…
Робът бе в полусъзнание. Лежеше по гръб. Цялото тяло го болеше, макар да не знаеше защо, докато не си спомни, че предната нощ бе преминал през преобразяването. Часове наред не бе в състояние да се движи от болката в уголемилите се мускули и в заздравилите се кости. Да, тялото му бе станало огромно.
Странно… но наистина, вратът и китките го боляха по различен начин.
Отвори очи. Таванът бе високо над него, а в камъка бяха вградени тънки черни решетки. Обърна глава и видя врата от здрави дъбови греди, по която вертикално се спускаха решетки. Стените също бяха подсилени със стоманени пръти… Бе в затвора. Но защо? Беше по-добре да се върне към задълженията си, преди…
Опита се да седне, но ръцете му над лактите и пищялите му бяха приковани към пода. Очите му се разтвориха широко, направи рязко движение…
— Не мърдай! — Думите бяха произнесени от ковача, който татуираше на роба черни белезници там, където се намираха точките за пиене.
О, господи! Не! Не това…
Робът се опита да се освободи и другият мъж ядосано вдигна поглед.
— Успокой се! Не искам да бъда бит с камшик заради чуждо провинение.
— Умолявам те… — Гласът на роба не звучеше както обикновено. Бе прекалено дълбок. — Имай милост.
Чу тих женски сиях. В килията бе влязла Господарката на къщата, краят на дългата й рокля от бяла коприна се влачеше по каменния под, косата й се спускаше по раменете.
Робът сведе очи както повеляваха правилата, и видя, че е напълно гол. Изчерви се от смущение и му се прииска да имаше с какво да се прикрие.
— Буден си — каза тя и се приближи до него.
Не можеше да си представи защо би дошла да види човек с такова ниско положение като неговото. Той бе просто момче от кухнята, стоеше по-долу дори от камериерките, които почистваха личните й покои.
— Погледни ме — заповяда Господарката.
Подчини се, макар това да противоречеше на всичко, на което го бяха учили. Никога преди не му бе позволявано да срещне погледа й.
Онова, което видя, бе шок за него. Тя го гледаше така, както никоя друга жена преди нея. Похотта бе изкривила деликатните й черти, черните й очи блестяха, озарени от някакво намерение, което той не можеше да прозре.