— Жълти очи — прошепна тя. — Каква рядкост. И каква красота.
Ръката й се спря на голото му бедро. Той трепна. Чувстваше се неловко. Помисли си, че това е грешно. Не трябваше да го докосва там.
— Каква великолепна изненада си ти. Бъди сигурен, че нахраних добре онзи, който обърна вниманието ми върху теб.
— Господарке… Моля да ми разрешите да се върна на работа.
— О, ще се върнеш. — Тя прокара длан там, където бедрата му се съединяваха с хълбоците. Той подскочи и чу как ковачът тихо изруга. — Каква благодат за мен си ти! Днес кръвният ми роб стана жертва на злополука. Щом почистят помещението му, ще се нанесеш в него.
Робът не можеше да диша. Знаеше за мъжкия вампир, когото тя държеше заключен. Беше му носил храна в килията. Понякога, когато оставяше таблата на пазача му, чуваше странни звуци иззад тежката врата…
Господарката вероятно бе доловила страха му. Наведе се над него — толкова близо, че долавяше аромата, който се излъчваше от парфюмираната й кожа. Засмя се тихо, като че ли бе вкусила от уплахата му и тя й бе донесла удоволствие.
— Истината е, че нямам търпение да те имам. — Обърна се да си върви и изгледа втренчено ковача. — Не забравяй какво ти казах или ще те изгоня навън след изгрева на зората. Не трябва да допуснеш никаква, дори най-малката, грешка с иглата. Кожата му е прекалено съвършена, та да бъде обезобразена от невнимание.
Татуирането бе привършено скоро след това и ковачът отнесе със себе си единствената свещ, а робът остана завързан за масата в мрака. Когато осъзна новото си положение, се разтресе от отчаяние и ужас. Сега вече заемаше възможно най-ниското стъпало и бе жив единствено за да храни другиго… И само Господ знаеше какво още го чака.
Мина доста време, преди вратата да се отвори отново. И ето че светлината на свещта му разкри пристигането на неговото бъдеще: Господарката, облечена в черна роба и придружена от двама вампири, известни с предпочитанието си към собствения си пол.
— Почистете го за мен — нареди тя.
Господарката гледаше как мият и мажат роба с благовонни масла и непрекъснато кръжеше около него, подобно на пламъка на свещта. Робът трепереше, мразеше усещането за мъжки ръце по лицето, гърдите и интимните си части. Страхуваше се, че някой от тях или пък и двамата ще се опитат да се възползват от него.
Когато свършиха, по-високият каза:
— Да го изпробваме ли за вас, Господарке?
— Тази нощ ще го запазя единствено за себе си.
Остави робата да се свлече по тялото й, качи се върху масата, гъвкава и подвижна, и възседна роба. Ръката й потърси най-интимната му част. Докато го галеше, той ясно усещаше присъствието на другите двама мъже, които бяха взели своите парчета плът в ръцете си. След като не успя да му въздейства по този начин, Господарката го пое в устата си. Звуците, които изпълваха стаята, бяха ужасяващи — стоновете на другите двама възбудени мъже и онези, които излизаха от устата й, която смучеше и ближеше.
Унижението бе пълно. Робът заплака. Сълзите потекоха от ъгълчетата на очите му, търкулнаха се по слепоочията му и попаднаха в ушите му. Никога преди не бе докосван между краката. Както и при всички други, тялото му бе неспособно на интимна близост преди преобразяването, макар това да не му пречеше да очаква с нетърпение деня, когато най-после ще познае женска ласка. Винаги си бе представял, че сливането ще бъде някакво чудо, защото докато живееше в помещенията на слугите, на няколко пъти бе наблюдавал този акт на удоволствие.
Но сега… След като позна интимността по този начин, се срамуваше, че се е осмелил да иска подобно нещо.
Господарката прекъсна рязко ласките и го зашлеви през лицето. Плесницата продължи да пари бузата му, когато тя скочи от масата.
— Донесете ми мехлема! — заповяда отсечено. — Това негово нещо май не знае какво се иска от него.
Един от мъжете се приближи до масата. Държеше малък глинен съд. Робът почувства как го докосна нечия хлъзгава ръка — не бе сигурен чия — а после усети нещо, подобно на изгаряне. Почувства странна тежест в слабините, после нещо се придвижи нагоре по бедрото му и стигна до корема му.
— О… Скрайб Върджин! — възкликна единият от вампирите.