Зи спря. Изведнъж от тялото му се излъчи студена вълна, в сравнение с която температурата в стаята бе приятна. Черните му очи говореха единствено за опасност, когато му хвърли поглед през рамо.
— В такъв случай изпрати ченгето. Нека отиде Бъч.
— Тор няма да му позволи…
— Глупости! Човекът може да се справи.
— Зейдист… Спри. Помисли. Бъч няма да разполага с подкрепление, а там може да има много лесъри. Искаш ли да рискуваш тя да бъде убита при неуспешен опит за бягство?
— Ченгето може да се справи и само.
— Добър е, да, но е само човек. Не можем да го изпратим там.
Зи оголи кучешките си зъби.
— Може би Тор се тревожи повече ченгето да не бъде заловено и да не изпее всичко за нас, ако го сложат на масата за мъчения.
— Хайде, Зи, Бъч знае доста неща за нас. Разбира се, че това са част от опасенията.
— Но какво, според теб, правят лесърите сега с нея, след като е помогнала на цивилния да избяга!
— Имаме по-големи шансове да я измъкнем, ако отидем всичките веднага след залез-слънце. И ти го знаеш. Налага се да чакаме.
Зи стоеше гол пред гардероба и дишаше тежко. Очите му бяха силно присвити — две цепки, пълни с омраза. Когато накрая проговори, гласът му бе злобно ръмжане.
— За Тор е по-добре да се моли тя да е още жива, когато я намеря довечера. Или ще му отрежа главата, независимо дали ми е брат, или не.
Фюри погледна черепа на пода с мисълта, че Зи вече е доказал колко умело може да обезглавява.
— Чу ли ме, братко? — озъби се близнакът му.
Фюри кимна. Имаше лошо предчувствие за това, как ще се развият събитията.
6.
О. пътуваше по шосе 22 в своя пикап „Форд F150“, бе четири часът следобед, слънцето светеше право в очите му и той се чувстваше така, сякаш има махмурлук. Да… Освен главоболието, усещаше тръпки да пъплят по тялото му — точно както след жестоко напиване. Проклетото гъделичкане лазеше под кожата му като червеи.
Разяждащото го дълбоко съжаление му напомняше за дните, в които редовно се напиваше. Бе същото, като да се събуди до грозна жена, която презираше, но с която, въпреки това, е правил секс. Да, чувството приличаше на онова, но бе много, много по-лошо.
Плъзна длани по кормилото. Кокалчетата на пръстите му бяха здравата ожулени и знаеше, че има одрасквания по врата. Образите от деня минаваха пред очите му и го заслепяваха, стомахът му се бунтуваше. Бе отвратен от нещата, които бе сторил на любимата си.
Е, сега бе отвратен. А когато ги извършваше… смяташе, че е справедлив.
Трябваше да бъде по-внимателен. Тя бе живо същество, все пак… По дяволите, ами ако бе отишъл твърде далеч? О, боже… Не биваше да си позволява такива изстъпления. Но когато видя, че е освободила вампира, когото й бе довел, за да се нахрани, изгуби контрол над себе си. Избухна като шрапнел и парчетата се забиха право в плътта й.
Вдигна крак от педала на газта. Искаше му се да се върне, да я изкара от тръбата и да се увери, че все още диша. Обаче нямаше достатъчно време — срещата на елитните отряди щеше скоро да започне.
Натисна отново педала на газта. Знаеше, че като я види, няма да може да се откъсне от нея и тогава водачът на лесърите щеше да дойде да го потърси. Което щеше да е проблем. В центъра за въздействие цареше бъркотия. По дяволите…
О. намали скоростта и зави надясно. Пикапът излезе от шосе 22 и навлезе в тесен черен път.
Хижата на господин Х., където се помещаваше и главната квартира на Обществото на лесърите, се намираше в средата на гора, простираща се на седемдесет и пет акра. Бе напълно изолирана и малка, построена изцяло от дърво и покрита с тъмнозелени дървени плочи. Зад нея имаше външна голяма пристройка, наполовина колкото хижата. О. спря и видя, че отпред са паркирани безразборно още седем автомобила, всичките бяха американско производство и на повече от четири години.
О. влезе вътре и установи, че е дошъл последен. Останалите членове на елитните отряди заемаха едва ли не цялото тясно пространство, бледите им лица бяха сериозни, телата им — широкоплещести и натежали от мускулна маса. Това бяха най-силните мъже на обществото и също така му служеха от най-дълго време. О. бе единственото изключение, когато ставаше въпрос за дълга служба. Бяха минали само три години от посвещаването му и никой от останалите не го харесваше, защото бе нов.
Те обаче нямаха право на глас. Той бе здрав и издръжлив като всеки един от тях и го бе доказал. Завистливи копелета… Не, той никога нямаше да бъде като тях — просто безхарактерно говедо на Омега. Не можеше да повярва, че тези идиоти се гордеят с факта, че избледняват с времето и губят своята идентичност. Той се бореше с изсветляването. Боядисваше косата си, за да продължи да бъде тъмнокестенява както някога, и ненавиждаше постепенното побеляване на ирисите си. Не искаше да изглежда като тях.