— Закъсня — каза господин Х. Водачът на лесърите се облегна на хладилника, който не бе включен. Погледът на бледите му очи се спря върху драскотините по врата на О. — Бил си се с някого?
— Знаеш какви са братята. — О. си намери местенце по-далеч от него. Макар да кимна на партньора си У., не удостои с внимание никого другиго.
Водачът на лесърите продължи да го гледа.
— Виждал ли е някой господин М.?
„По дяволите“, помисли си О. Щяха да му потърсят сметка за лесъра, когото бе премахнал, защото го бе заварил с неговата любима.
— О.? Имаш ли нещо да кажеш?
Отговори У., застанал вляво от него.
— Видях М. преди зазоряване. Биеше се с един от братята в центъра на града.
Втренченият поглед на господин Х. се премести вляво. О. бе така шокиран от лъжата, че замръзна на мястото си.
— Видял си го със собствените си очи?
Гласът на другия лесър не трепна.
— Да.
— Възможно ли е да прикриваш О.?
Що за въпрос? Лесърите бяха безмилостни убийци и в непрекъсната конкуренция помежду си за положение в обществото. Дори между партньорите нямаше лоялност.
— У.?
Запитаният поклати светлата си глава.
— Не. Защо да рискувам кожата си, за да спася неговата?
Очевидно това бе логика, в която господин Х. вярваше, защото продължи с дневния ред на срещата. След като ги запозна с отредените им квоти, групата се разпръсна. О. се приближи до партньора си.
— Трябва да се върна до центъра за минутка, преди да излезем на лов тази нощ. Искам да ме следваш.
Трябваше да разбере защо У. му бе спасил задника. Не се тревожеше, че другият лесър ще види в какво състояние е мястото. У. нямаше да му създава проблеми. Той не бе свръхагресивен и не можеше да мисли самостоятелно — бе по-скоро изпълнителен, отколкото инициативен.
Което правеше самоинициативата му отпреди малко още по-странна.
Зейдист гледаше часовника във фоайето на имението. Положението на стрелките му казваше, че до официалния залез на слънцето остават осем минути. Слава богу, че бе зима и нощите бяха дълги.
Гледаше двойната входна врата и знаеше съвсем точно къде ще отиде, когато мине през нея. Бе запомнил как да стигне до мястото, посочено им от цивилния вампир. Щеше да се материализира и да бъде там за части от секундата.
Седем минути.
Щеше да е по-добре да изчака, докато цялото небе потъмнее, но в момента му беше все тая дали е достатъчно тъмно. В мига, в който огнената топка се плъзнеше зад хоризонта, щеше да изхвърчи навън. Малкото слънчев загар, който можеше да отнесе, да върви по дяволите.
Шест минути.
Провери отново кинжалите, които носеше на гърдите си. Извади пистолета от кобура, закрепен на дясното му бедро, и го провери още веднъж, след което направи същото и с другия, който висеше на лявото. Опипа с ръка ножа за хвърляне, който висеше отзад на кръста му, както и онзи с дългото петнайсет сантиметра острие на бедрото си, сякаш за да се увери, че са там.
Пет минути.
Наклони глава на една страна и изпъна врат, за да намали напрежението в него.
Четири минути.
Не можеше да чака повече. Щеше да тръгне сега!
— Ще се опечеш — каза Фюри иззад него.
Затвори очи. Импулсът му диктуваше да се втурне навън и ставаше все по-трудно да му устои, а Фюри продължаваше да говори.
— Зи, братко, как ще й помогнеш, ако паднеш на земята и започнеш да се изпаряваш?
— Да не би да те кефи да разваляш удоволствието на другите? Или просто си бъбрив по природа?
Докато гледаше брат си през рамо, Зи изведнъж си спомни нощта, в която Бела бе дошла в имението. Фюри изглеждаше напълно очарован от нея, двамата стояха близо един до друг и разговаряха — на същото място, където сега стоеше той. А той ги гледаше от сенките и я желаеше, докато тя се усмихваше на близнака му.