„Какво ли е, по дяволите?“
Когато осъзна какво е, ужасът го вледени чак до костите. Бе застанал в средата на кръг обгорена земя, който имаше размерите на тяло. Нещо бе изпепелено точно тук, и то през последните дванайсет часа, ако се съдеше по миризмата.
О… боже! Дали не я бяха оставили на слънцето?
Зи клекна и постави длан върху обгорената земя. Представи си как Бела лежи там, а слънцето се подава иззад хоризонта и си представи каква болка е усетила — вероятно десет хиляди пъти по-силна от онази, която той изпита при материализирането си тук.
Черното петно изгоряла земя се замъгли пред очите му, очертанията му се размиха.
Потърка лицето си, после втренчи поглед в дланта си. Бе мокра. Сълзи?
Замисли се над чувствата, които изпитваше, обаче мозъкът му отчиташе само информация за тялото му. Горната му половина се поклащаше, мускулите му бяха отмалели. Имаше лек световъртеж и усещаше слабо гадене. Но това бе всичко. Чувствата не съществуваха за него.
Потърка гърдите си с ръце веднъж и се канеше да повтори движението, когато в полезрението му попаднаха чифт тежки ботуши, досущ като неговите.
Вдигна поглед към лицето на Фюри. А то приличаше на маска — замръзнало и сиво — пепеляво на цвят.
— Тя ли е била? — попита близнакът му с дрезгав глас и коленичи.
Зи политна назад и едва успя да предпази пистолета си от допир със снега. В момента не можеше да е близо до никого, особено до Фюри.
Изправи се с мъка на крака.
— Вишъс все още ли не е дошъл?
— Зад теб съм, братко — прошепна Ви.
— Има… — Прочисти гърлото си. Потри лице в ръката си над лакътя. — Има охранителна система. Мисля, че е чисто, но не съм напълно сигурен. Двама лесъри току-що потеглиха с пикап.
— Ще се справя с алармата.
Зи долови няколко миризми едновременно и хвърли поглед зад себе си. Цялото братство бе там, дори Рот, който като крал, не трябваше да е на бойното поле. Всички бяха въоръжени. Бяха дошли, за да спасят Бела.
Групата се приближи до къщата и всички опряха гърбове плътно в стената, докато Ви обработваше ключалката с нещо остро. Вратата се отвори и неговият „Глок“ бе първият, който нахлу вътре. Когато не последва реакция, той влезе и затвори вратата след себе си. След миг се чу дълго бибипкане. И вратата отново се отвори.
— Хайде, да действаме.
Зи се втурна напред и едва не събори Ви на земята.
Погледът му обходи тъмните ъгли на единствената стая. Навсякъде цареше бъркотия, подът бе засипан с какво ли не. Дрехи… ножове и белезници… и шишета от шампоан. А какво бе това? Разпокъсан комплект за първа помощ, от който се подаваха марля и бинтове. Изглеждаше така, сякаш са го тъпкали с крака.
Сърцето му биеше тежко, тялото му бе окъпано в пот. Търсеше Бела, а виждаше само неодушевени предмети. Цяла стена, заета от рафтове, върху които бяха подредени зловещи инструменти. Легло. Шкаф от огнеупорен метал с размерите на автомобил. Маса за аутопсии, от чиито четири края висяха стоманени вериги… Повърхността й бе изцапана с кръв.
През главата на Зи преминаваха несвързани мисли. Тя бе мъртва. Онова овално петно обгорена земя го доказваше. Освен ако не е останало след изгарянето на някой друг пленник… Ами ако я бяха преместили?
Братята му стояха отвън, като че ли усещаха, че не бива да му се пречкат. Зи отиде до огнеупорния шкаф, като държеше пистолета си в ръка. Отвори го. Просто хвана металните врати и ги дърпа надолу, докато пантите не се счупиха. Захвърли тежките парчета метал и ги чу как изтракаха оглушително по пода.
Оръжия. Муниции. Пластични експлозиви.
Арсеналът на техните врагове.
Влезе в банята. Нищо, освен душ-кабина и кофа, върху която бе поставена тоалетна чиния.
— Тя не е тук, братко — каза Фюри.
Обладан от гняв, Зи се хвърли към масата за аутопсии, вдигна я с една ръка и я запрати в стената. Една от веригите го удари през рамото и се заби в плътта му чак до костта.
И тогава го чу. Тихо хленчене, подобно на скимтене.
Обърна рязко глава наляво.
В ъгъла видя да се подават от земята три цилиндрични метални края, покрити с метални капаци с тъмнокафявия цвят на пръстта. Ето защо не ги бе видял веднага.