Джон кимна и колата спря на паркинга, който той помнеше от една отдавна отминала нощ. Струваше му се, че са минали стотици години, откакто бе дошъл тук с Мери и Бела.
Двамата с Тор слязоха от „Рейндж Роувър“-а.
„С кого ще се обучавам?“
— С дузина други момчета на твоята възраст. Във вените на всички тече воинска кръв, затова сме ги избрали. Обучението ще продължи до преобразяването ви и малко след това — всъщност, докато не се уверим, че сте готови за бойното поле.
Стигнаха до метална врата и Тор я отвори широко. От другата страна имаше коридор, който изглеждаше безкраен. Тор му показа класната стая, физкултурния салон, залата за вдигане на тежести и съблекалните. Спряха пред врата от матово стъкло.
— Ето къде обикновено се застоявам, когато не съм у дома или на бойното поле.
Джон влезе. Стаята бе едва ли не празна и абсолютно безлична. Бюрото бе метално и покрито с компютърна техника, телефони и хартии. Стената зад него бе заета от шкафове с папки. Имаше само две места за сядане, ако не се брои и възможността кошчето за боклук да се обърне и някой да се настани върху него. Единият стол бе стандартно офис оборудване и се намираше в ъгъла. Другият беше зад бюрото и бе необикновено неудобен и грозен — кожено чудовище в зеления цвят на авокадото и с оръфани краища, хлътнала седалка и крака, които придаваха ново значение на думата „здрави“.
Тор постави длан на високата му облегалка.
— Можеш ли да повярваш, че Уелси ме кара да се отърва от това?
Джон кимна и изписа: „Да, мога“.
Тор се усмихна и отиде до шкафа, който заемаше цяла една стена от пода до тавана. Отвори вратата и започна да набира кода в таблото. Той бе приет, задната част се отвори и разкри слабо осветен тунел.
— Можем да вървим.
Джон влезе, макар че не виждаше почти нищо. Тунелът бе изграден от стомана. Бе достатъчно широк за трима, ако вървят рамо до рамо, и толкова висок, че имаше пространство дори над главата на Тор. Лампите бяха вградени в тавана на всеки десет крачки, обаче светлината им не бе достатъчна да разпръсне мрака.
„Това е най-страхотното нещо, което съм виждал“, помисли си Джон и двамата закрачиха.
Звукът от стъпките на Тор, обут в тежките ботуши, отекваше и гладките стоманени стени, както и дълбокият му глас.
— Слушай, не искам да се тревожиш за срещата с Рот. Той е силен и властен, но не трябва да се страхуваш от него. Не се плаши и от очилата. Почти сляп е и е изключително чувствителен към светлината, затова ги носи. Обаче, макар да не вижда, ще те прочете като разтворена книга. Чувствата ти ще са ясни за него като слънчев ден.
След малко вляво от тях се появи стълбище, което водеше до врата, също снабдена с табло с код. Тор спря и посочи надолу и тунела, който нямаше край — поне доколкото Джон виждаше.
— Ако тръгнеш направо, ще стигнеш до Дупката само след сто и петдесет метра.
Тор се изкачи до следващата площадка, набра кода в таблото и отвори вратата. Заля ги ярка светлина — като вода, освободена от бент.
Джон вдигна поглед, в гърдите му се надигаше странно чувство. Струваше му се, че сънува.
— Всичко е наред, синко. — Тор се усмихна и твърдото му лице омекна малко. — Нищо няма да те нарани тук. Имай ми доверие.
— Добре, приключих — каза Хавърс.
Зейдист отвори очи и видя само гъстата черна коса на Рот.
— Била ли е…?
— Тя е добре. Няма следи от изнасилване или каквато и да било травма. — Чу се рязък звук, като че ли лекарят сваляше ръкавиците.
Зейдист се отпусна тежко, краката не го държаха и братята поеха тежестта му върху себе си. Когато най-после вдигна глава, видя, че Хавърс е свалил изцапаната с кръв нощница и Бела е покрита с хавлията. И че лекарят слага на ръцете си нови, чисти ръкавици. Той се наведе над куфарчето си, извади ножици, чиито върхове бяха тънки като игли, и пинцети, след което вдигна поглед.
— Сега ще се заема с очите й. — Зи кимна и лекарят вдигна ръцете си с инструментите. — Внимавайте, сър. Ако ме стреснете, мога да я ослепя завинаги. Разбирате ли?