Обаче в момента на Зи не му пукаше за това.
— Мислиш ли, че ме е страх от смъртното наказание? Моля те. — Присви очи. — Ето какво ще ти кажа. Дори да решиш да упражниш кралската си власт над мен, пак ще е необходим един ден, за да можете двамата със Скрайб Върджин да ме осъдите. Така че Бела ще спи тук довечера.
Върна се при нея и я взе нежно на ръце, като внимаваше хавлията да остане на мястото си. Без да погледне нито Рот, нито близнака си, я занесе в банята и затвори с крак вратата след себе си.
Ваната бе вече наполовина пълна. Без да я пуска, той се наведе, за да провери температурата на водата с ръка. Бе идеална. Положи нежно Бела във ваната и подпря ръцете й отгоре на страничните стени.
Хавлията бързо се намокри и прилепна към тялото й. Виждаше съвсем ясно деликатните извивки на гърдите й, тесния й гръден кош, плоския корем. С повдигането на нивото на водата, хавлията също се повдигна и започна да флиртува с бедрата й.
Сърцето на Зи заблъска в гърдите. Почувства се като негодник — да я гледа така, докато тя изпитва болка от раните си и дори не се знае дали е в съзнание. С надеждата да успее да я предпази от самия себе си и тъй като искаше да й осигури благоприличие, отиде до шкафа, за да вземе пяна за вана. В него нямаше нищо друго, освен соли, а той със сигурност нямаше да ги използва.
Канеше се да се обърне отново към нея, когато бе изненадан от това, колко голямо е огледалото над мивката. Не искаше тя да се види как изглежда. Колкото по-малко знаеше за онова, което й бяха сторили, толкова по-добре. Покри го с две големи хавлии, чиито краища подпъхна зад рамката.
Върна се при нея. Тя се бе плъзнала във водата, но поне хавлията все още бе закрепена на раменете й. Подхвана я под едната мишница и я повдигна, след което взе гъба за къпане. В мига, в който потърка леко врата й, тя започна да се мята и водата се разплиска наоколо. От устата й излязоха ниски и гърлени звуци, издаващи паниката й. И не спряха дори след като той остани гъбата.
„Говори й, идиот такъв.“
— Бела… Всичко с наред. Ти си добре.
Тя застина и смръщи вежди. След това отвори леко очи и започна бързо да премигва. Опита се да потърка клепачи, обаче той хвана ръцете й, за да й попречи.
— Не. Има лекарство. Остави го да подейства.
Тя замръзна. Прочисти гърлото си няколко пъти, за да може да проговори.
— Къде… съм?
Гласът й, секващ и дрезгав, му се стори красив.
— Ти си при… мен. При братството. В безопасност си.
Стъклените й нефокусирани очи се заоглеждаха наоколо, а той бързо протегна ръка към ключа за осветлението и го намали. Не искаше да го види, макар да бе почти сляпа заради мехлема върху клепачите си, а и бе в нещо като делириум. Последното, за което трябваше да се тревожи в този момент, бе дали раните й ще зараснат без следа, или ще й останат белези като неговите.
Бела спусна ръце във водата и подпря крака в долната стена на ваната. Той спря водата и седна на петите си. Не умееше да докосва хората и не бе изненадан, че тя не може да понася допира му. Но, по дяволите, нямаше представа какво да направи, за да я успокои. Изглеждаше съсипана, отвъд фазата, когато сълзите могат да донесат облекчение, и потънала във вцепенение и агония.
— В безопасност си… — прошепна той, макар да се съмняваше, че му вярва. Той не би, ако бе на нейно място.
— Зейдист тук ли е?
Смръщи вежди. Не знаеше как трябва да приеме думите й.
— Да, тук съм.
— Ти ли си това?
— Да. До теб съм. — Протегна несръчно ръка и стисна нейната.
Тя му отвърна със същото.
А после тя като че ли изпадна в делириум. Замърмори неясно, започна да издава звуци, които може би бяха думи, и да се мята. Зи грабна друга хавлия, сгъна я няколко пъти и я подложи под главата й, за да не я удари в твърдия ръб на ваната.
Замисли се трескаво как би могъл да й помогне. Затананика монотонно, тъй като това бе единственото, което му хрумна. Тя като че ли се успокои малко и той запя на древния език химна към Скрайб Върджин. В него се възпяваха синьото небе, белите сови и зелените поля.
Постепенно Бела се отпусна и си пое дълбоко дъх. Затвори очи и се облегна назад — на възглавницата от хавлия, която бе направил за нея.
И тъй като песента, изглежда, бе единствената утеха, която можеше да й даде, той продължи да пее.