Фюри гледаше втренчено двете сгънати одеяла, където току-що бе лежала Бела. Призляваше му от вида на окървавената нощница, която току-що бяха свалили от нея. След това погледът му се спря на черепа вляво от постелките. Беше женски.
— Не мога да позволя това — каза Рот, когато от банята вече не се чуваше шумът от течаща вода.
— Зи няма да я нарани — прошепна Фюри. — Виж само как се държи с нея. Като обвързан.
— А какво ще стане, ако настроението му се промени? Искаш ли Бела да влезе в списъка на жените и от двете раси, които е убил?
— Направо ще откачи, ако му я отнемем.
— Негов проблем…
Двамата замръзнаха. След това бавно погледнаха към вратата на банята. От другата й страна долитаха тихи и ритмични звуци. Сякаш някой…
— Какво, по дяволите…? — прошепна Рот.
Фюри също не вярваше на ушите си.
— Той пее за нея.
Макар и да достигаше до тях приглушен, чистотата и красотата на гласа му бяха изумителни. Бе надарен с него още от раждането си. В редките случаи, когато пееше, тенорът му винаги предизвикваше възхищение. Песните му имаха свойството да накарат времето да спре, а после да се слее с вечността.
— Господи… — Рот побутна очилата си към челото и разтри очи. — Наглеждай го, Фюри. Внимателно го наглеждай.
— Нима не го правя непрекъснато? Виж, аз самият трябва да посетя Хавърс довечера, но за малко — колкото да наместят отново протезата ми. Ще помоля Рейдж да наглежда нещата, докато се върна.
— Направи го. Няма да изпускаме Бела от очи, ясно ли е? Този твой близнак може да накара всекиго да се хвърли от скала, знаеш ли? — И с тези думи Рот излезе от стаята.
Фюри отново сведе поглед към постелята и си представи Бела, легнала до Зейдист. Всичко това не бе правилно. Зи не знаеше абсолютно нищо за човешката топлина, а бедната жена бе прекарала последните шест седмици в студената земя.
„Аз трябва да лежа до нея. Да я къпя. Да й нося успокоение. Да се грижа за нея.“
„Моя“, помисли си и хвърли гневен поглед към вратата, иззад която продължаваше да долита песента.
Фюри тръгна към банята, изведнъж завладян от огромна ярост. Това всъщност бе древният инстинкт за защита на собствената територия, който лумна в гърдите му като огромен и жесток пожар, запали искрата на мощта и властта. Кръвта му се превърна в течна лава и зарева оглушително в тялото му. Постави ръка на бравата… И чу как красивият тенор подхвана нова мелодия.
Остана на мястото си. И затрепери. Гневът му премина в копнеж, който го уплаши. Подпря чело на рамката. „О, Скрайб Върджин… не.“
Стисна силно очи и се опита да намери друго обяснение за поведението си. Такова нямаше. А двамата със Зейдист бяха близнаци все пак.
Значи имаше логика в това, че желаеха една и съща жена. Че искаха да се обвържат с една и съща жена.
Изруга.
По дяволите, това предвещаваше беда, истинска катастрофа. Двама вампири, харесали една и съща жена, представляваше смъртоносна комбинация. А ако са воини, това вещаеше убийство. Вампирите бяха животни все пак. Вървяха, говореха и притежаваха разум, но в основата си бяха животни. Оттам идваха инстинктите им, които дори най-високо развитият мозък не можеше да преодолее.
Добре бе, че все още не бе стигнал дъното на бездната. Бе привлечен от Бела и я желаеше, но все още не бе обхванат от дълбоката обсебеност, която бе предвестникът на обвързването. Не бе доловил излъчващата се специфична миризма при Зи, така че може би имаше надежда.
И двамата трябваше да стоят настрана от Бела. Вероятно заради агресивната си природа воините се обвързваха бързо и силно. Оставаше да се надяват, че тя ще си тръгне скоро и ще се върне при семейството си, където й бе мястото.
Отдръпна ръката си от бравата и излезе от стаята. Като зомби слезе на долния стаж и излезе във вътрешния двор. Искаше студеният въздух да му подейства като плесница и да го отрезви. Обаче той само накара кожата му да настръхне.
Канеше се да пуши червен дим, когато забеляза, че фордът, с който Зи бе довел Бела, е паркиран пред къщата. Двигателят му все още работеше, забравен заради разигралата се драма.
Да, не от такава скулптура се нуждаеха за украшение на моравата си. Само Господ знаеше какво проследяващо устройство се криеше вътре.
Седна зад волана и потегли.
9.
Джон излезе от подземния тунел и веднага бе заслепен от ярката светлина. После очите му привикнаха. „О, мили боже! Красиво е.“