Просторното фоайе бе пъстро и живо като дъждовна дъга, цветовете бяха толкова много, че ретините му не можеха да възприемат всички. От зелено-червените мраморни колони до мозаечния под, който имаше хиляди нюанси, и листата от злато, които бяха навсякъде…
„Боже, Микеланджело, погледни само този таван.“ Три етажа по-нагоре изображенията на ангели, облаци и воини, възседнали мощни коне, покриваха пространство, както му се струваше, с размерите на футболно игрище. А имаше и още… Целият втори етаж бе опасан от балкон, чийто парапет бе позлатен. Перилата на огромното стълбище бяха не по-малко впечатляващо украсени.
Пропорциите на това вътрешно пространство бяха съвършени. Цветовете — пищни. Творбите — величествени и поразителни. Не, това тук не бе като сградите, строени от Доналд Тръмп за отдаване под наем на богатите от висшата класа. Дори Джон, който не знаеше абсолютно нищо за стила, имаше чувството, че вижда нещо истинско. Човекът, построил това имение и погрижил се за вътрешния дизайн, е познавал работата си и е разполагал с пари да купува само най-доброто. Бил е истински аристократ.
— Страхотно е, нали? Брат ми Ди е построил това място през 1914. — Тор постави ръце на хълбоците си и се огледа, после прочисти гърлото си. — Да, вкусът му бе легендарен. Най-доброто от най-доброто — така бе винаги при него.
Джон изгледа внимателно Тор. Никога преди не го бе чувал да говори с такъв тон. С такава тъга…
Тор се усмихна и побутна Джон по рамото, подканвайки го да върви.
— Не ме гледай така. Чувствам се като обелена наденичка — гол и беззащитен, когато срещна този твой поглед.
Тръгнаха към втория етаж по тъмночервената пътека, която бе толкова дебела, че все едно стъпваха върху дюшек. Като стигна горе, Джон погледна през балкона, за да види целия дизайн на пода във фоайето. Мозайката се сливаше и образуваше зрелищна картина — разцъфнало плодно дръвче.
— Ябълките имат важна роля в нашите ритуали — каза Тор, — или поне когато ги и изпълняваме. Което не правим много често напоследък. Рот вече е определил датата на церемонията за зимното слънцестоене, която ще се проведе за първи път от стотина години насам.
„По това работи Уелси, нали?“, попита Джон с помощта на езика на знаците.
— Да. Тя трябва да свърши по-голямата част от работата по подготовката. Нашата раса гори от нетърпение да поднови ритуала. Крайно време беше.
Джон не можеше да откъсне поглед от това великолепие и Тор, който забеляза това, каза:
— Синко? Рот ни чака.
Джон кимна и го последва. Прекосиха площадката и стигнаха до двойна врата, на която имаше печат. Тор бе вдигнал ръка да почука, но вратата се отвори и разкри онова, което се криеше зад нея. Странно, от другата страна нямаше никого. Как се бе отворила вратата?
Джон надникна вътре. Стаята бе боядисана в синия цвят на метличина и му напомняше картина от историческа книга. Стилът, в който бе обзаведена, бе френски, нали? С всичките тези завъртулки, дрънкулки и мебели…
На Джон изведнъж му стана трудно да преглъща.
— Господарю — каза Тор, поклони се и пристъпи напред.
Джон остана да стои на прага. Зад импозантно френско бюро, което бе прекалено красиво и малко за него, седеше огромен мъжага, чиито рамене бяха по-широки от тези на Тор. Косата му бе дълга, черна и права. А лицето… Чертите му бяха силни и твърди, и сякаш казваха: „Не се бъзикай с мен!“. Очилата тип маска му придаваха вид на жесток човек.
— Джон? — подкани го Тор.
Джон отиде до него и дори се скри малко зад гърба му. Да, така би постъпил само страхливец, обаче той никога преди в живота си не се бе чувствал по-нищожен. Като гледаше този огромен и могъщ вампир зад бюрото, се чувстваше така, сякаш не съществуваше.
Кралят се размърда и се наведе над бюрото.
— Ела тук, синко. — Говореше тихо и с акцент, буквата „р“ бе леко провлечена.
— Хайде — побутна го Тор, след като той не помръдна. — Всичко е наред.
Джон се запрепъва и прекоси стаята без абсолютно никакъв финес. Спря пред бюрото, сякаш то бе скала, изпречила се на пътя му.
Кралят се надигна. И когато се изправи в целия си ръст, изглеждаше висок колкото офис сграда. Вероятно бе висок повече от два метра, а черните кожени дрехи, с които бе облечен, го правеха да изглежда още по-едър.
— Ела тук, отзад.
Джон хвърли поглед през рамо, за да се увери, че Тор още е в стаята.