— Всичко е наред, синко — каза кралят. — Няма да те нараня.
Джон отново пристъпи напред. Сърцето му пърхаше в гърдите като това на уплашено птиче. Вдигна глава и погледна нагоре. Кралят му подаде ръка. Вътрешната й страна от китката до лакътя бе покрита с татуировки. Фигурите бяха точно като онези, които Джон виждаше в сънищата си и бе изобразил върху гривната, която носеше…
— Аз съм Рот — каза мъжът. — Искаш ли да стиснеш ръката ми, синко?
„О, да.“ Джон подаде ръка, като едва ли не очакваше костите му да бъдат счупени. Но вместо зова почувства само топлина при докосването.
— Името, което е изписано върху гривната ти, е Терър — каза Рот. — С него ли искаш да те наричаме, или Джон?
Момчето изпадна в паника и отново погледна Тор. Не бе сигурно какво иска, а не знаеше как да обясни това на краля.
— Спокойно, синко. — Рот тихо се засмя. — Можеш да решиш и по-късно.
Изведнъж кралят наклони глава към рамото си — сякаш бе дочул нещо навън, в коридора. Също толкова неочаквано, усмивка разтегли твърдо стиснатите му устни и на лицето му се изписаха почит и благоговение.
— Лийлан — каза тихо и нежно като въздишка.
— Съжалявам, че закъснях. — Гласът на жената бе гърлен и прекрасен. — Двете с Мери сме много разтревожени за Бела. Опитваме се да измислим начин да й помогнем.
— Ще намерите. Ела да се запознаеш с Джон.
Той се обърна към вратата и видя жена…
Изведнъж полезрението му бе изпълнено от бяла светлина, която просто изтри всичко друго. Беше като да те заслепи халогенен лъч. Той премигваше и премигваше… После, насред тази ярка безкрайност, видя отново жената. Бе тъмнокоса, а очите й му напомняха за някого, когото бе обичал… Не, не му напомняха… Нейните очи бяха тези на неговата… Какво? Неговата какво?
Джон се олюля. И чу гласове, които му говореха сякаш някъде много отдалеч.
Вътре в себе си, дълбоко в сърцето си, почувства как сякаш се разделя на две. Губеше я… Губеше тъмнокосата жена… Той беше…
Усети как отваря уста и се опитва да проговори, но го разтърсиха спазми, които преминаха през крехкото му тяло. Краката му вече не го държаха и той се строполи на пода.
Зейдист знаеше, че е време да извади Бела от ваната. Бе в нея вече почти час и кожата й започваше да се набръчква. Погледна през повърхността на водата към хавлията, която непрекъснато трябваше да придържа върху тялото й.
По дяволите… Да я извади с полепнала по нея мокра хавлия, щеше да се окаже доста сложно.
Направи гримаса, протегна ръка и дръпна хавлията.
Извърна бързо поглед и захвърли мокрото нещо на пода, грабна суха хавлия и я остави до ваната. Стисна зъби, наведе се напред, пъхна ръце под водата и се опита да подхване тялото й. И погледът му се спря право на гърдите й.
„О, боже…“ Бяха съвършени. Бели като сметана, с малки розови връхчета. Водата флиртуваше със зърната й, целуваше ги и влагата ги караше да блестят.
Затвори очи, извади ръце от ваната и седна на пети. Когато бе готов отново да опита, фокусира поглед в стената отсреща и се наведе напред… Само за да почувства остра пробождаща болка в хълбоците. Сведе поглед надолу смутен.
Огромна издутина се криеше в панталоните му. Той бе толкова твърд, че над слабините му платът бе образувал палатка. Вероятно при навеждането се бе допрял до ваната и това бе предизвикало болката.
Изруга и го побутна с омраза — пречеше му, а щеше да му се наложи да се справи с това. Обаче независимо колко упорито се опитваше, не можеше да намери правилното положение за него — поне докато не пъхнеше ръка в панталоните си и не го преместеше, което, проклет да бе, нямаше да направи. Накрая се отказа и остави ерекцията си така, както бе — изкривена и предизвикваща болка.
Така му се падаше.
Пое си дълбоко дъх, плъзна отново ръце във водата и ги сключи под тялото на Бела. Извади я навън, отново шокиран от това, колко бе лека. Подпря я на мраморната вана, взе сухата хавлия, преметната през ръба на ваната, но преди да я загърне в нея, погледът му се спря на буквите, изписани на корема й.
В гърдите му се надигна странно чувство — някаква тежест… Не, усещането бе за спускане надолу — сякаш падаше, макар да бе коленичил на равния под. Бе изумен. Бе минало толкова много време, откакто бе изпитвал нещо различно от гняв и пустота. А сега имаше чувството, че е… Тъжен?