„Все едно.“ Бела бе настръхнала и сега не бе моментът да се занимава със собствените си чувства.
Загърна я в хавлията и я занесе до леглото. Отметна завивката, положи я да легне по гръб и свали мократа хавлия. Зави я с чаршафите и одеялата, но преди това отново спря поглед на корема й.
Странното чувство за спускане надолу се върна — сякаш сърцето му бе решило да намери ново място в корема му. Или може би в слабините.
Зави я и отиде до терморегулатора. Изправи се пред дигиталното табло, загледан в цифрите и буквите, които не разбираше. Нямаше представа как да го включи. Премести малката стрелка, която бе вляво, към центъра, обаче не бе сигурен какво бе направил.
Погледна към скрина. Двете спринцовки и шишенцето с морфин бяха все още там, където ги бе оставил Хавърс. Отиде до тях, взе едната спринцовка, лекарството и инструкциите за дозировката, но се спря, преди да излезе от стаята. Бела лежеше неподвижно и изглеждаше съвсем крехка сред всичките тези възглавници.
Представи си я вътре в онази тръба в земята. Уплашена. Изпитваща болка. Вкочанена от студ. После си представи как лесърът й причинява това, как я държи здраво в хватката си, докато тя се съпротивлява и крещи.
Този път Зи знаеше точно какво изпитва.
Жадуваше отмъщение. Желаеше го толкова силно, че чувството се сливаше с безкрайността.
10.
Джон дойде в съзнание. Лежеше на пода, Тор бе клекнал до него, а Рот стоеше и го гледаше отвисоко.
Къде бе тъмнокосата жена? Опита се да стане, но тежки ръце го натиснаха надолу.
— Остани още малко така — каза Тор.
Джон изви глава и я видя. Стоеше до вратата. На лицето й бе изписана тревога. Когато я погледна, всеки неврон в мозъка му запламтя и бялата светлина се върна. Започна да трепери и тялото му се заудря в пода.
— По дяволите, ето пак — измърмори Тор и се опита отново да го задържи на мястото му.
Като усети, че за втори път потъва в бездната, Джон протегна ръка към тъмнокосата жена. Напрягаше се, опитваше се да стигне до нея.
— От какво имаш нужда, синко? — Чуваше гласа на Тор, чието лице бе наведено над него — ту по-силно, ту по-слабо. — Ще ти го донесем…
Жената…
— Отиди при него, лийлан — каза Рот. — Хвани ръката му.
Тъмнокосата жена пристъпи напред и в мига, в който дланите им се докоснаха, всичко потъна в мрак.
Когато дойде отново в съзнание, Тор говореше:
— … и бездруго ще трябва да го види Хавърс. Хей, синко. Отново си с нас.
Джон седна. Главата му се въртеше. Покри лицето си с длани — като че ли това щеше да му помогне да остане в съзнание — и погледна към вратата. Къде бе тя? Трябваше да… Не знаеше какво трябва да направи. Имаше нещо. Свързано с нея…
Започна трескаво да описва думите с ръце.
— Тя си отиде, синко — каза Рот. — Ще ви държим разделени, докато не разберем какво става.
Джон погледна Тор и въздъхна дълбоко. Тор преведе:
— Казва, че трябва да се грижи за нея.
Рот се засмя тихо.
— Мисля, че и аз мога да се справя с това, синко. Тя е моя съпруга, шелан и кралица.
Неясно по каква причина, като чу това, Джон се отпусна и постепенно се върна към нормалното си състояние. След петнайсет минути бе отново на крака.
Рот изгледа втренчено Тор.
— Искам да обсъдя стратегията с теб, така че трябва да останеш тук. Но Фюри ще ходи до клиниката тази вечер. Защо той да не заведе момчето?
Тор се поколеба и погледна Джон.
— Нали не възразяваш, синко? Брат ми е добър. Винаги и с всички.
Джон кимна. Вече бе създал достатъчно проблеми с припадъците си — сякаш страдаше от истерия. След това изпълнение трябваше да се покаже сговорчив.
Какво толкова имаше у онази жена? Сега, когато я нямаше, не можеше да си спомни какъв бе проблемът. Не си представяше дори лицето й. Като че ли имаше амнезия.
— Ще те заведа до стаята на брат ми.
Джон докосна ръката на Тор. Когато приключи със знаците, погледна Рот. Тор се усмихна.
— Каза, че за него е било чест да се запознае с теб.
— И аз се радвам, че се запознахме, синко. — Кралят се върна зад бюрото и седна. — И… Тор? Когато се върнеш, нека Вишъс бъде с теб.
— Няма проблем.
О. ритна отстрани форда на У. толкова силно, че ботушът му остави вдлъбнатина.