Фюри взе шишенцето и свали опаковката на иглата.
— Добре.
— Направи дозирането съвсем точно. — Когато Фюри приключи с приготвянето на инжекцията, двамата поговориха малко на древния език. След това белязаният попита: — Колко време няма да те има?
— Може би час.
— В такъв случай, направи ми първо услуга. Отърви се от автомобила, с който я докарах тук.
— Вече го направих.
Белязаният кимна и излезе, като хлопна шумно вратата.
Фюри постави ръце на хълбоците си и втренчи поглед в пода. После отиде до бюрото и извади от махагоновата кутия нещо, което приличаше на дебела и къса цигара. Като я държеше между палеца и показалеца си, я запали и всмукна дълбоко, затворил очи. Издиша и въздухът замириса на печени кафеени зърна и горещ шоколад. Прекрасен аромат.
Мускулите на Джон се отпуснаха и той се запита каква ли е тази смес. Със сигурност не бе марихуана. Но не бе и обикновена цигара.
„Кой е той?“, написа Джон и му показа въпроса.
— Зейдист. Моят близнак. — Устата на Джон увисна от изненада и Фюри се засмя тихо. — Да, знам, не си приличаме много. Поне вече не. Виж, той е доста чувствителен, така че най-добре да не му се пречкаш.
„Без майтап?“, помисли си Джон.
Фюри препаса ножницата на гърдите си и мушна в нея не само кинжал с черно острие, но и пистолет. Влезе в гардероба и излезе облечен в черно кожено палто.
Изгаси цигарата, или каквото и да бе онова, в сребърния пепелник до леглото.
— Добре, да вървим.
11.
Зейдист влезе тихо в стаята си и продължи да пази тишина за Бела. Постави терморегулатора на подходящата температура, остави готовата спринцовка върху нощното шкафче, след това отиде до леглото и се подпря на стената, заставайки в сенките. И сякаш застина във времето, извисил се над Бела и преценяващ внимателно лекото повдигане и спускане на завивките в тон с нейното дишане. Усещаше как минутите преминават в часове, но не можеше да помръдне дори когато краката му станаха безчувствени от усилието да удържат тежестта на тялото му.
На светлината на свещта виждаше как кожата й заздравява пред очите му. Това бе истинско чудо — синините избледняха, подутините около очите й се стопиха, порязванията изчезнаха.
Дълбокият сън, в който бе потънала помагаше на тялото й да се справи бързо с раните и пораженията. Красотата й отново разцъфтяваше и той бе благодарен за това. Жените с несъвършенства от какъвто и да било вид не бяха приемани добре в кръговете на висшата класа, към която тя принадлежеше. Аристократите бяха такива.
Представи си близнака си, чието лице бе безупречно и красиво, и осъзна, че Фюри бе този, който трябваше да се грижи за нея. Фюри бе замесен от тестото на героите, а и очевидно бе привлечен от нея. Освен това тя самата вероятно би искала да се събуди до такъв мъж. Всяка жена би предпочела красивото пред грозното.
Защо тогава просто не я вземеше на ръце и не я занесеше в леглото на Фюри? Веднага.
Обаче не можеше да помръдне. И докато я гледаше, положила глава на възглавниците, върху които той никога не спеше, и между чаршафите, останали неизползвани от него, си спомни миналото…
Бяха минали месеци, откакто робът дойде в съзнание и за първи път разбра, че е затворник. А през това време нямаше нещо, което да не му бяха сторили. В униженията се долавяше определен и лесно предсказуем ритъм.
Господарката бе очарована от интимните му части и изпитваше необходимост да ги показва на другите мъже, които се ползваха с благоволението й. Водеше тези непознати в килията му, използваше мехлема и демонстрираше качествата му, сякаш бе ценен състезателен жребец. Знаеше, че постъпва така, за да предизвика несигурност у тях. Виждаше насладата в очите й, докато другите мъже клатеха глави с възхищение и благоговение.
Когато неизбежното изнасилване започнеше, робът правеше дори невъзможното, за да се освободи от тялото си. Всичко бе много по-лесно поносимо, ако успееше да се издигне във въздуха, все по-високо и по-високо, докато, превърнал се в облак, не се удари в тавана. Ако имаше късмет, успяваше напълно да се трансформира, духът му се носеше свободен и ги наблюдаваше отгоре, свидетел на нечие чуждо унижение, болка и деградация. Обаче невинаги се получаваше. Понякога не успяваше да се освободи и бе принуден да търпи.
Винаги се налагаше Господарката да използва мехлема, но по-късно той забеляза нещо странно дори когато бе хванат в капана на собственото си тяло и усещаше ясно всичко, което правеха с него, дори когато звуците и миризмите гризяха като плъхове мозъка му, чувстваше долната половина на тялото си като нещо чуждо, отделено от останалата му част. Това бе странно, но той бе благодарен. Всяка безчувственост бе добре дошла.