Когато го оставеха сам, се учеше да контролира огромните си и здрави мускули, с които бе надарен след преобразяването си. Успя и на няколко пъти нападна пазачите си, без ни най-малко да се разкайва за проявената агресия. Вярно, вече не усещаше като приятели и другари по съдба онези, които го наблюдаваха, и намираше службата им за отвратителна. Лицата им му бяха познати, но подобно на образи от сънища — нищо, освен неясни и замъглени останки от окаян живот, на който той е трябвало да се наслаждава повече.
Всеки път, когато им посегнеше, го биеха часове наред, макар и само по дланите и стъпалата. Тялото му трябваше да доставя удоволствие на очите на Господарката. В резултат на нападателността му, сега го охраняваха на смени групи от воини, които влизаха в килията му с ризници от метални брънки. Бяха взети и допълнителни предпазни мерки — „леглото“ бе снабдено с вериги и скоби, които можеха да се задействат отвън, така че след като бъдеше използван, не се налагаше охраната да рискува живота си, за да го освободи. Господарката известяваше пазачите му за посещенията си и те предварително го упояваха или чрез храната, или с помощта на стрелички, които изстрелваха през процеп във вратата.
Дните минаваха бавно. Той бе концентриран в това да открие слабостта на охраната и да се дистанцира колкото може повече от покварата… Но въпреки всичките му усилия, душата му умря. И дори когато не лежеше под Господарката, никога вече не се почувства наистина жив.
Робът тъкмо се хранеше в килията си и се опитваше да пази силите си за следващия път, когато охраната ще се пропука, и тогава видя процепа, направен във вратата, да се отваря и в него да се подава куха тръба. Скочи на крака, макар да нямаше къде да се скрие, и усети първото ужилване във врата си. Извади стреличката колкото можа по-бързо, но в плътта му се заби втора, после трета и четвърта… И тялото му натежа.
Дойде в съзнание върху твърдата маса, която служеше за легло, окован във вериги.
Господарката седеше до него с наведена глава и косата покриваше лицето й. Като че ли усети завръщането му в реалността, премести поглед върху него.
— Ще ме омъжат.
О, боже… Думите, които отдавна копнееше да чуе. Щеше да бъде свободен. Тя нямаше да има нужда от кръвен роб, след като имаше хелрен. И той щеше да се върне към задълженията си в кухнята…
Робът се застави да се обърне към нея с уважение, макар че за него тя не бе жена, достойна за уважение.
— Ще ме оставите ли да си ида, Господарке?
Отговориха му с мълчание.
— Моля ви, пуснете ме — каза накъсано и с дрезгав глас. Като се имаше предвид всичко, което бе изтърпял бе лесно да жертва гордостта си в замяна на възможността да бъде свободен. — Умолявам ви, Господарке. Освободете ме от затвора.
Тя го погледна. В очите й имаше сълзи.
— Откривам, че не мога… Трябва да те задържа. Трябва.
Той започна да се бори с оковите, но колкото по-ожесточено се съпротивляваше, толкова по-силен ставаше изразът на любов, изписан на лицето й.
— Ти си толкова великолепен — каза тя и протегна ръка, за да го помилва между краката. На лицето й бе изписан копнеж… граничещ с преклонение. — Никога преди не съм виждала мъж като теб. Ако не заемаше толкова по-ниско положение от мен… щях да те взема за съпруг.
Видя ръката й да се движи нагоре-надолу и разбра, че гали онова парче плът, което я интересуваше толкова много. За щастие, той не усещаше нищо.
— Освободи ме…
— Никога не се втвърдяваш без помощта на мехлема — прошепна тя тъжно. — И никога не стигаш до край. Защо?
Ласките й станаха по-настойчиви и накрая той усети, че гори там, където тя го докосва. Очите й помръкнаха от обзелото я чувство на безсилие.
— Защо? Защо не ме желаеш? — Той не отговори и тя продължи: — Аз съм красива.
— Само за другите. — Думите се изплъзнаха от устата му, преди да успее да ги спре.