И той заплака. Сълзите му бяха предизвикани от щедростта й, от любезността й, от нежния допир на ръката й до рамото му… Единственото докосване, което някога бе искал…
Накрая тя притисна китката си към устата му. Макар че кучешките му зъби се оголиха от копнеж по нея, не направи нищо, освен да целуне нежната й кожа и да откаже. Как можеше да вземе от нея онова, което редовно му бе отнемано? Тя му се предлагаше, но бе заставена да го направи — бе затворник на Господарката, също като него.
Пазачите влязоха по-късно. Изглеждаха шокирани от това, че тя го бе прегърнала, но не бяха груби с нея. На излизане тя погледна роба. На лицето й бе изписана загриженост.
Само след секунди стреличките полетяха към него — толкова многобройни, че все едно го замерваха с чакъл. Докато потъваше в забвение, си помисли, че такава силна атака не вещае нищо добро.
Когато дойде в съзнание, Господарката се бе изправила над него. Беше бясна. Държеше нещо в ръка, обаче той не виждаше какво е.
— Мислиш, че си прекалено добър за подаръка, който ти направих?
Вратата се отвори и внесоха безжизненото тяло на младата жена. Преди да излязат, пазачите го захвърлиха на пода като рогозка. Бе мъртва.
Робът закрещя от ярост. Виковете му отекнаха в каменните стени на килията и достигнаха висотите на оглушителен рев. Напрегна сили да се освободи от стоманените окови, те се забиха в плътта му чак до костите, един от дървените стълбове изскърца остро и се разцепи… А робът продължаваше да крещи.
Пазачите отстъпиха назад. Дори Господарката изглеждаше уплашена от яростта, която бе отприщила. Но както винаги, не след дълго тя възвърна контрола си.
— Оставете ни! — извика на охраната.
Изчака, докато силите на роба го напуснаха. После се наведе над него и силно пребледня.
— Очите ти — прошепна, втренчила поглед в него. — Очите ти…
Изглеждаше ужасена и завладяна от страх, но после се овладя и на лицето й се изписа кралско снизхождение.
— Ще пиеш от жените, с които те дарявам. — Хвърли поглед на безжизненото тяло на камериерката. — И по-добре не им позволявай да те утешават, защото ще направя това отново. Ти си мой и на никоя друга.
— Няма да пия! — извика той. — Никога!
Тя отстъпи назад.
— Не ставай смешен, робе.
Той оголи кучешките си зъби и изсъска:
— Гледай ме, Господарке! Наблюдавай как измършавявам — изкрещя последната дума и гръмовният му глас изпълни килията. Тя замръзна на място от ярост. Вратата се отвори рязко и охраната влезе, извадила мечове.
— Оставете ни! — изръмжа тя. Лицето й бе силно почервеняло тялото й трепереше.
Вдигна ръка и камшикът изплющя, като остави червена следа по гърдите на роба. Плътта му кървеше, но той й се присмя.
— Удари ме пак! — извика. — Хайде, направи го отново. Нищо не усетих, толкова си слаба!
Сякаш невидим бент се бе отприщил у него и думите нямаха край… Ругаеше я и й се надсмиваше, а тя го удряше с камшика, докато леглото не се превърна в локва кръв. Докато накрая вече не можеше да вдигне ръка, задъхваше се и бе цялата покрита с неговата пот и кръв. А той бе концентриран, леден и спокоен, въпреки болката. Макар той да бе наложеният с камшик, тя се бе пречупила първа.
Главата й се отпусна на гърдите й като в жест на подчинение, едва си поемаше дъх през побелелите устни.
— Охрана! — извика с дрезгав глас. — Охрана!
Вратата се отвори. Униформеният мъж, който влезе, се поколеба, като видя стореното. Макар и войник, той пребледня и се олюля.
— Дръж главата му. — Гласът на Господарката бе тънък и писклив, тя изпусна камшика. — Дръж главата му, казах веднага!
Охраната се запрепъва и се подхлъзна на мокрия под. После робът почувства месести длани да натискат челото му назад.
Господарката се наведе над тялото на роба, все още задъхана.
— Не ти е разрешено… да… умреш.
Ръката й се плъзна по мъжествеността му, гмурна се по-дълбоко и намери двете еднакви кълба. Започна да стиска и да върти ръка, докато цялото му тяло не бе завладяно от спазми. Той извика, а тя ухапа собствената си китка, задържа я над устата му и кръвта й потече в него.