Когато Тор най-после проговори, гласът му бе едва доловим шепот:
— Добре. Няма… проблем. Може би Бъч ще може да те заведе.
Джон затвори очи и издиша. Който и да бе Бъч, той нямаше нищо против.
Тор запали двигателя.
— Както кажеш, Джон.
Джон. Не „синко“.
Потеглиха. Единственото, за което мислеше, бе: „Мили боже, моля те, не позволявай Тор да разбере“.
13.
Бела затвори телефона и осъзна, че онова, което тежи в гърдите й е така взривоопасно, че може да експлодира всеки момент. Нямаше начин крехките й кости и нежната й кожа да задържат подобни чувства и емоции.
Изпаднала в отчаяние, се огледа из стаята и видя неясните и размити очертания на маслени картини, мебели антики, ориенталски вази и… Фюри, който я гледаше втренчено, седнал в един фотьойл.
Напомни си, че също като майка си тя е дама. Така че поне трябваше да се престори, че притежава самоконтрол. Прочисти гърлото си.
— Благодаря ти, че остана с мен, докато разговарях със семейството си.
— Няма защо.
— Майка ми беше… Изпита огромно облекчение, че чува гласа ми.
— Мога да си представя.
Е, майка й бе изрекла няколко думи, показващи облекчение, но бе спокойна и изискана, както обикновено. Тя винаги бе като дълбока, тиха вода, в която никога не бушува буря. Оставаше винаги овладяна, независимо колко ужасни и покъртителни бяха събитията. Земните неща нямаха влияние над нея. И всичко това бе заради силната й вяра в Скрайб Върджин. Според мамен, нищо не бе случайно и за всяко събитие си имаше причина… но пък, от друга страна, нищо не бе от особено значение.
— Майка ми… наистина изпита огромно облекчение. Тя… — Бела млъкна. Вече бе казала това, нали? — Мамен беше… много щастлива.
Щеше обаче да бъде по-убедителна, ако гласът й бе поне малко развълнуван. Или ако бе показала нещо различно от блажено приемане на духовно просветените. За бога, та тя бе погребала дъщеря си, а после бе станала свидетел на възкресението й. Човек би си помислил, че всичко това би трябвало да извика някаква емоционална реакция… Но не, майка й се бе държала така, сякаш двете бяха разговаряли едва вчера и нищо не се бе случило през последните шест седмици.
Бела сведе поглед към телефона. И притисна стомаха си с ръце.
Без никакво предупреждение тя рухна. Риданията й следваха бързо едно след друго, бяха мъчителни и шокиращо жестоки.
Леглото хлътна и я обгърнаха силни ръце. Тя се съпротивляваше. Мислеше, че един воин не би искал да вижда подобна слабост, а още по-малко да се опитва да я утешава.
— Прости ми…
— Всичко е наред. Бела. Облегни се на мен.
О, по дяволите! Отпусна се върху него и го прегърна през стегнатата талия. Дългата му красива коса погъделичка носа й, излъчваше приятен мирис, докосването до бузата й бе прекрасно. Зарови се в нея и вдиша дълбоко.
Когато най-после се успокои, се почувства по-леко, но не в добрия смисъл. Изпълваше я гняв. Сега кожата й бе като сито, а тя изтичаше навън, превръщаше се във въздух… в нищо.
Не искаше да изчезне.
Вдъхна дълбоко и се освободи от прегръдката на Фюри. Започна да премигва бързо, опита се да фокусира погледа си, но мехлемът продължаваше да замъглява зрението й. Какво й бе причинил онзи лесър? Имаше чувството, че е нещо много лошо…
Вдигна ръка към клепачите си.
— Какво ми е направил?
Фюри просто поклати глава.
— Много ли е грозно?
— Вече свърши. В безопасност си. Само това има значение.
„Но аз нямам чувството, че всичко е свършило“, помисли си тя.
Тогава Фюри се усмихна, жълтите му очи излъчваха нежност и за нея бяха балсамът, който я успокои.
— По-лесно ли ще ти е, ако си си у дома? Ако искаш, ще намерим начин да те закараме там, въпреки че утрото ще настъпи съвсем скоро.
Образът на майка й изникна пред очите й, но не можеше да си представи да бъде в една къща с нея. Не и в момента. Още повече, Ривендж също бе там. Ако брат й видеше нараняванията й щеше да изпадне в силна ярост, а последното, което искаше, бе той да поеме по бойната пътека. Искаше насилието да спре. Що се отнасяше до нея, Дейвид можеше да върви в ада още в тази минута, тя просто не искаше някой, когото обича, да рискува живота си, за да го изпрати там.
— Не, не искам да си отида у дома. Не и докато не съм напълно излекувана. А съм толкова уморена… — Гласът й заглъхна, когато погледът й се спря на възглавниците.