След миг Фюри стана.
— Аз съм в съседната стая, ако имаш нужда от мен.
— Не искаш ли палтото си?
— О, да… Да видим дали тук има халат. — Скри се в гардероба и излезе, преметнал през ръка дреха от черен сатен. — Фриц снабдява стаите за гости с вещи, обикновено необходими на силния пол, така че вероятно ще ти е голям.
Тя взе халата, а той се обърна с гръб към нея. Когато съблече тежкото кожено палто, студеният въздух я обгърна, затова побърза да се загърне в сатена.
— Готово — каза, благодарна за дискретността му.
Той се обърна отново с лице към нея и тя постави палтото в ръцете му.
— Май все ти благодаря, нали? — измърмори.
Той дълго я гледа. После, като в забавен кадър, вдигна палтото към носа си и вдиша дълбоко.
— Ти си… — Думите му заглъхнаха. После отпусна ръката с дрехата до тялото си, а на лицето му се изписа странно изражение.
Всъщност, не, това не бе изражение. А маска. Беше се скрил зад нея.
— Фюри?
— Радвам се, че си при нас. Опитай се да поспиш. И хапни от храната, която ти донесох, ако можеш.
Вратата се затвори безшумно зад него.
Шофирането обратно до къщата на Тор премина в неловко мълчание. През цялото време Джон гледа втренчено през прозореца. Мобилният телефон на Тор звънна два пъти. И двата разговора бяха проведени на древния език, а името Зейдист се повтаряше непрекъснато.
Спряха на алеята и видяха там паркирана непозната кола. Червен „Фолксваген Джета“. Тор не изглеждаше изненадан. Просто мина покрай нея и вкара „Рейндж Роувър“-а в гаража.
Изгаси двигателя и отвори вратата си.
— Между другото, учебните занятия започват вдругиден.
Джон, който тъкмо разкопчаваше колана си, вдигна поглед.
„Толкова скоро?“, попита със знаци.
— Тази вечер записахме последния ученик. Можем да започнем.
Двамата излязоха от гаража в мълчание. Тор вървеше отпред и широките му рамене се движеха в ритъм с дългите крачки, които правеше. Беше навел глава — сякаш търсеше пукнатини в бетонния под.
Джон спря и подсвирна.
Тор забави крачка, после спря.
— Да? — попита тихо.
Джон извади бележника си, написа нещо и му го подаде. Тор смръщи вежди, докато четеше.
— Няма за какво да съжаляваш. Важното е да се чувстваш добре.
Джон протегна ръка и стисна ръката му над лакътя. Тор поклати глава.
— Всичко е наред. Хайде, не искам да настинеш. — Погледна го, защото Джон не помръдна. — О, по дяволите… Аз просто… Можеш да разчиташ на мен. Това е всичко.
Джон започна отново да пише.
„Не съм се съмнявал в това нито за миг. Никога.“
— Добре. Така и трябва. Да ти кажа истината, чувствам се като твой… — Настъпи пауза. Тор търкаше с палец челото си. — Виж, не искам да те притискам. Да влезем вътре.
Преди Джон да е успял да го помоли да довърши изречението, Тор отвори входната врата на къщата. Чуха гласа на Уелси, после и на друга жена. Джон смръщи вежди и влезе в кухнята. И замръзна на място, когато русокоса жена му хвърли поглед през рамо.
О… боже.
Косата й бе подстригана на линия до брадичката, а очите й бяха с цвета на току-що раззеленили се листа. Дънките, които носеше, обгръщаха плътно бедрата й и бяха с ниска талия… Виждаше пъпа й и около два сантиметра от плътта под него. А черното й поло… Е, беше съвсем ясно колко съвършено е тялото й — да го кажем така.
Уелси се усмихна.
— Идвате тъкмо навреме, момчета. Джон, това е братовчедка ми Сарел. Сарел, това е Джон.
— Здравей, Джон. — Жената се усмихна.
Кучешки зъби. О, да. Погледнете само тези кучешки зъби… Нещо, подобно на топъл бриз, премина по кожата му и той пламна от вълнение. Смутен, отвори уста. После си помисли: „Аха, точно така“. Като че ли нещо щеше да излезе от тази безмълвна дупка…
Изчервил се силно от смущение, вдигна ръка за поздрав.
— Сарел ми помага с подготовката за зимния фестивал — каза Уелси. — И ще остане да хапне с нас, преди да е настъпило утрото. Защо вие двамата не подредите масата?
Сарел отново се усмихна и вълнението на Джон се засили толкова, та чак му се стори, че се понесе във въздуха.
— Джон? Искаш ли да помогнеш със слагането на масата? — подкани го Уелси.