Това бе нещо като вълна. Улицата зад прозореца потъмня, стори му се, че крачеха не хора, а болести и неразположения. Всичко избледня, стана двумерно. Пряничков частично оглуша и се озова в някакъв вакуум. Докладът не беше вече интересен. Федя премести листа, прозина се. Помисли си, че горещините все не свършват. Спеше му се.
Всичко това продължи около минута, после вълната се отдръпна. Светът наоколо оживя, отново, стана място за работа и победи.
Но Федя бе осъзнал предупреждението. За секунди прибра тезисите в чекмеджето и без да губи нито минута, изтича при редактора и го помоли да го освободят от работа. След като обходи няколко книжарници, той се втурна към магазин „Реактиви“ на улица „25 октомври“. Докара в къщи малка химическа лаборатория и петнадесетина книги по органика, биология и медицина. През нощта прелисти няколко хиляди страници, съсредоточи се, за да си спомни онези редове и абзаци, които успя тогава да прочете в кожената тетрадка, а после се зае с опитите. Той разбираше много добре заплашващата го опасност, претегляше, смесваше, кипваше, дестилираше, изпаряваше, подгряваше и към три часа видя, че успехът е близо. Дългата формула бе написана на лист от тефтерче, на дъното на колбата се бе утаило някакво бяло вещество.
Федя въздъхна щастливо и уморено. Свиреха невидими оркестри, свръхзвездите избухваха в далечните кътчета на Вселената.
Той вдигна ръка, но в този миг светът започна все по-стремително и по-стремително да се стеснява, докато се ограничи в ниската, задушна, лятно гореща стая на улица „Кондратюк“.
Лицето на Федя се промени, той гнусливо издаде устни, с неудоволствие погледна колбата. Протегнатата ръка се отпусна.
Шура се върна в шест, млада, оживена, с нова прическа, отвори вратата със своя ключ. В голямата стая мъжа й го нямаше, масата бе отрупана с колби, реторти, спирални тръби, миришеше на химия. Шура мина в малката стая.
Пряничков седеше пред покрития с прах от последните седмици телевизор и тъпо гледаше в екрана. Имаше футболно предаване. Безликите фигурки бягаха, светлото петно се местеше. Чуваше се монотонният глас на диктора: „Парамонов… Петров… Пас към Макаров… Отново Парамонов… Петров…“
Това беше краят.
Усетил дишане зад гърба си, Федя погледна съпругата си с унил поглед и без да поздрави, каза:
— Ти… такова… Прибери там.
Шура веднага разбра всичко, отстъпи крачка назад, тихичко се преоблече зад шкафа. После зазвънтяха химически съдове, изхвърлени в кофата. Листчето с формулите привлече вниманието на Шура, тя надникна с него при мъжа си.
— Това също ли да го изхвърля?
Пряничков нито се обърна, нито проговори.
Шура изхвърли една кофа, втора, трета — най-тежки бяха тубичките с бои, бутилчиците с разтворители и фиксатори. После тя се захвана с миенето на пода.
През следващите дни от само себе си се разнесоха, изчезнаха инструментите и нотите, единият статив, другият. Стругът се пресели на Преображенския пазар. Малко по малко се завръщаха мебелите. Когато Наташа се върна от пионерски лагер, етажерката за книги, лампионът с двете чашки и голямото стенно огледало отново бяха по местата си, а в края на август тържествено влезе и се възцари бюфетът.
С двойнствено чувство гледаше Шура как плачливите богатири вкарват тази грамада. Някаква лека тъга тревожеше сърцето й, но заедно с това не беше лошо да можеш да кажеш, че „и у нас всичко е като хората“ — та нали ленивият, спокоен сън за разума също има своите лукави предимства.
Вярно, още около месец по инерция пристигаха гранките: последните коректури на статиите и разказите; телефонът в антрето се късаше да звъни; канеха Пряничков на обсъждания; пощенският раздавач носеше покани от филхармонията; покани от Съюза на художниците, Всесъюзното театрално дружество и „Диафилм“.
Но всичко това се отнасяше до предишния Федя, който вече не съществуваше. Днешният отказваше безапелационно на всички покани, подписваше коректурите, без да ги погледне, и се интересуваше само от датата на изплащане на хонорара. Няколко вечери все още идваха новите познати, но Федя гледаше гостите с такава упорита подозрителност, че скоро тези посещения прекъснаха. Сега в квартирата на Пряничкови момичето им се свива да учи уроците си в ъгълчето на полираната маса, като отгръща покривката. Шура прекарва съботите и неделите в грижи за многобройните лакирани повърхности. Лъщи намазаният под, роднините, дошли на гости веднъж в тримесечието, задължително свалят обувките си в антрето, сякаш влизат в джамия, седят мирно и мълчат.
В редакцията на „Знание и живот“ отново си мислят, че би било добре Пряничков да се премести в друго списание. Не зачита авторите за нищо, а ако се опитват да възразяват на неговите „Това вече е било“ и „Нищо няма да излезе“, казаното от тях пада долу, в ямата на съзнанието му, меко и без звук, като парцал, и се събира там в неподвижна, разхвърляна и мрачна купчина.