Федя не обича да си спомня епохата на краткия си полет. Не можеш да го накараш да отиде в Третяковската, отказва да чете публикациите си от онова време. Изобщо внезапното му увлечение към изкуствата, готовността да помогне на всеки и да се интересува от всичко му се струват сега някаква глезотия.
И само много рядко, когато е сам в стаята и по радиото звучи наистина прекрасна музика, го обзема някакво безпокойство, малките му очички се разширяват, в тях се появява молба и мъка като на куче, което иска да принадлежи към света на хората, но разбира своята безсловесност и се измъчва от това. Нещо е заключено в душата му, то е отъпкано, оградено е с железни обръчи от онези простори, в които би се превърнало в чувство, мисъл и действие. Това е историята, станала с Федя Пряничков. Тя ни насочва към някои размисли.
Би било интересно във връзка с това да си спомним опитите на доктор Райковски, започнати доста преди появяването на брадатия непознат в Москва. Райковски е хипнотизирал доброволци, в това състояние им предлагал да рисуват и за няколко сеанса хората, подложени на проверка, достигали равнището на завършилите средно художествено училище. Ако с някои от тях не ставало нищо, Райковски започвал да обучава този човек по музика или нещо друго и в резултат стигнал до извода, че хората трябва да се делят по групи не според способностите си — един талантлив, друг не, — а според това, как, в каква форма е по-удобно на всеки от тях да реализира възможностите си.
Не е изключено чрез хипнозата на доброволците докторът да разкъсва именно онези железни обръчи, които таблетката разруши за известно време у Федя.
На Райковски принадлежи мнението, изказано естествено без всякакво абсолютизиране, че хипнозата е не толкова сън, колкото пробуждане. С тази мисъл той е изпреварил брадатия, написал в тетрадката си, че повечето от хората спят.
Ами ако това наистина е така?
Ако мнозина от нас всъщност спят не само през нормалните всекидневни седем-осем часа, а в по-широк смисъл? Та нали, по всяка вероятност има такива нещастници, които преживяват целия си живот в някаква дрямка, затворени, въпреки че уж правят всичко, което трябва да прави човек. Завършват училище или ВУЗ, раждат деца, работят някъде и понякога ги поощряват, но те така и не се събуждат.
В същото време си задаваш един въпрос. Щом Федя можа така да разцъфне, след като глътна една таблетка, защо всички да не могат да сторят това, дори ние с теб, многоуважаеми читателю?
А от друга страна, нима химията е задължителна, нима без нея не може? Нали Наташа, дъщерята на Федя, се събуди? Нещо в нея прещрака, тя се пробуди, измести се от своята „Старинна френска песничка“, тръгна напред и с всеки отминал ден все по-уверено върви. Една такава слабичка, но щом седне на инструмента… Пряничкови се отказаха от уроците по музика, защото те напомняха на Федя за миналото. Но Наташа сама се среща с Ивета Митрофановна, а наскоро нейният мъж, разрошеният музикант, заведе момичето в института „Гнесини“, там я прослушаха и казаха, че ще я приемат.
С други думи, няма ли нещо такова в съвременната атмосфера, което само по себе си започва да открива и буди по някой друг в самите нас? Може би не трябва да обвиняваме в предателство брадатия здравеняк, оставил изобретението си да загине — между другото него го търсиха, но така и не го откриха. Възможно е той напълно съзнателно да е направил тази демонстрация, а после да е оставил процеса да протича самостоятелно — решил е, че възможността да получиш способности от таблетка може да се стори някому унизителна.
Работата сигурно е в това, че в течение на стотици хиляди години природата е подтискала човека, трябва ли да се учудваме тогава, че в него е затормозено или частично спи нещо добро? Но всичко това е вече зад гърба ни, новото се е родило и не е ли време всички окончателно да се събудят.
Какво толкова ни затруднява?…