По обяд, окончателно побъркан от жегата и читателските писма, Федя извади от джоба си таблетка поливитамин — той ги пиеше и през лятото, — опря се на бюрото и унило загледа през прозореца. Пред него се ширеше обляната от безпощадна светлина Гостинична улица. (По онова време редакцията се намираше на първия етаж на зданието на Химическия музей, чак по-късно я преместиха на края на света, където трудно можеш да я намериш.)
От метрото покрай фасадата на музея с широка свободна походка крачеше едър мъж със светлокестенява брада. Освен брадата той имаше голяма раница, беше с дебело геоложкоизследователско сако с неопределен цвят, с избелели панталони и тежки руски ботуши. Отвесните слънчеви лъчи поразяваха веднага и бяха помели от улицата всичко живо, по брадатият пристъпваше и явно се наслаждаваше от себе си и от всичко наоколо. Неговата чудовищна за такова време екипировка не го притесняваше и не му пречеше да се любува на потъналата в синкава мараня Москва.
Щом видя раницата и най-вече ботушите, потънали в праха на далечни странствувания, Федя помрачня. Той веднага разбра, че пътешественикът идва при него.
А мъжът с раницата не бързаше да се скрие на сянка. Някаква окончателно отпаднала, отпусната дама с мрежа в ръка налетя като сляпа отгоре му. Брадатият отскочи, извини се, а след това й каза, очевидно нещо толкова галантно, че дамата веднага се стегна, показа всичките си форми, гордо вирна глава и продължи усмихната с такава походка, че да ти е драго да я гледаш. Мъжът размени две думи със стопанката на будката за сладолед, известно време тя гледаше след него, после под влияние на някакъв инстинкт рязко стана и избърса с кърпа лицевата страна на своето прозрачно убежище.
От непознатия се излъчваше енергия, която се вливаше в околните. Струваше ти се, че в резултат на неговите жестове възникват нови структури на магнитните полета и гравитационни вихри. Той мина край прозореца и изчезна от зрителното поле на Пряничков, но след минута в коридора на редакцията се дочу тракането на тежките ботуши. Впрочем брадатият предупреждаваше за своето идване, като действуваше не само върху слуховите рецептори, но и върху обонятелните. Предварително замириса на ботуши, на раница, на сол, прах, слънце, на пипер, на борова смола и на още нещо, което Пряничков дори не можа да определи.
Мъжът влезе. Всичко у него бе едро, релефно, пълнокръвно. В стаята стана тясно, паркетът взе да се огъва, крехките редакционни столове отскачаха настрани. Мъжът се здрависа и се представи — Федя веднага забрави и името, и професията му — после свали раницата си от гърба, развърза я и извади отдолу, изпод връзката книги и разни други вещи, доста зацапана тънка тетрадка с кожена подвързия. Той я взе, приближи се до Федя и му каза, че би искал да публикува резултатите от някои свои опити относно съня и бодърствуването, а също така и теоретическото тълкуване на тези експерименти.
От само себе си се разбира, че Федя отблъсна тетрадката.
— Няма да мине — каза той. — Направо казано, редакционната колегия няма да го пусне. Нито темата ти е тема, нито името ти — име. Освен това не е ново. Писали сме вече и за съня, и за бодърствуването.
Мъжът го прекъсна.
— Значи, вече сме на „ти“ — замислено каза той с еклив интелигентен бас. — Поласкан съм, разбира се…
Тук той погледна Федя и сякаш сега го видя наистина: немощна ръчица заела отбранителна, позиция, сива вратовръзка върху сивата риза.
Физиономията на брадатия не бе вече добродушна, в скритите зад стъклата очи за миг се появи нещо раздърпано и отривисто. В стаята стана напрегнато като пред взрив. После всичко това се оттегли, мъжът се усмихна и отново заприлича на голям и добър мечок:
— Добре — съгласи се той. — Щом не ви харесва, няма да го отпечатате. Не държа да запазвате ръкописа, можете и да не ми отговаряте. Този проблем вече не ме интересува, чакат ме други работи.
Той отмести ръката на Федя и сложи тетрадката на ръба на масата. Бръкна във вътрешния си джоб и извади мъничко пликче от изтъркано парче вестник. С мъка успя да разгъне пликчето със загрубелите си, пожълтели пръсти и извади някакво бяло хапче.