Със засилването на слънчевата светлина той започна да се взира в лицата на хората, с които се разминаваше. Някой от тях можеше да се окаже приятел, баща или дори син. Непрекъснато се надяваше, че някой ще улови погледа му, ще спре, ще го прегърне и ще каже: „Люк, какво е станало с теб? Я ела с мен вкъщи, кажи с какво да ти помогна?“. Но роднините можеха и да му обърнат гръб, като го видят. Може да е обидил с нещо семейството си. А може и изобщо да не живее в този град.
Започна да разбира, че едва ли ще извади късмет. Никой минувач нямаше да го прегърне с радостни възгласи, нито пък той щеше да познае някоя улица. Да се разкарваш из града и да се надяваш на късмет не можеше да бъде никаква стратегия. Трябваше му някакъв план. Сигурно имаше някакъв начин да разбере кой е.
Запита се дали не го водят за изчезнал. Знаеше — неизвестно откъде — че такъв списък сигурно има. И в него е описанието му, адресът и всичко. Но у кого е този списък? Трябва да е в полицията.
Спомни си, че преди малко мина покрай полицейски участък. Рязко спря и тръгна в обратна посока. Но докато изпълняваше маневрата, се блъсна в млад мъж в масленозелен габардинен шлифер и кепе в тон с шлифера. Погледите им се срещнаха и за един кратък миг сърцето на Люк се изпълни с надежда, че са го познали. Човекът обаче бързо погледна смутено встрани и продължи, без да каже дума.
Преглъщайки разочарованието, Люк се опита да продължи. Но се оказа трудно, защото той бе завивал в пресечки и минавал през улици съвсем случайно, без да ги запомни. Тъй или иначе, нямаше начин рано или късно да не стигне до някой полицейски участък.
Докато вървеше, се опита да подходи аналитично и по този начин да посъбере малко информация за себе си. Видя как един висок мъж със сиво бомбе пали цигара и удовлетворено вдъхва цигарения дим, но Люк не изпита желание да направи същото. Явно не беше пушач. Гледайки колите, той си даде сметка, че знае, че тези с нисък и издължен профил, които му харесваха повече от останалите, са нов модел. Това му даде основание да заключи, че обича бързите коли и му се стори, че умее да шофира. Освен това разбра, че знае марките и моделите на повечето от тях. Това бе информация, която не бе забравил, както и да говори английски.
Когато зърна отражението си в една витрина, видя, че оттам го гледа скитник на неопределена възраст. Разглеждайки обаче околните, можеше да различи кой е на двайсет, кой е на трийсет, четирийсет или повече години. Освен това разбра, че автоматично класифицира хората на по-млади и по-възрастни от себе си. Замисляйки се върху това, си даде сметка, че тези, изглеждащи на двайсет, са по-млади от него, а тези на около четирийсет — по-стари. Значи съм някъде по средата, заключи той.
Тези малки победи срещу сполетялата го амнезия го зарадваха много.
Обаче вече съвсем се бе загубил. С досада видя, че се намира на някаква разбита улица с евтини магазинчета — оказиони, заложни къщи и бакалийки, продаващи на социално слаби с купони. Спря на място и се озърна назад, чудейки се какво да прави. На трийсетина метра зад себе си забеляза мъж със зелен габардинен шлифер и шапка, вперил поглед в телевизорите на една витрина.
Люк се намръщи, мислейки: „Този да не би да ме следи?“.
Следящият винаги трябва да е сам, понякога може да носи куфарче или пазарска чанта и винаги изглежда така, сякаш по-скоро се мотае без цел, отколкото върви в определена посока. Човекът със зелената шапка отговаряше точно на тези критерии.
Беше много лесно да провери.
Люк стигна до края на пресечката, мина от другата страна на улицата и тръгна в обратна посока. Когато стигна до другия край, спря на тротоара и се огледа. Зеленият шлифер пак беше на трийсетина метра зад него. Люк отново прекоси улицата. За да отклони евентуални подозрения, той заоглежда входовете, покрай които минаваше, сякаш търсеше определен номер. Измина целия път така и накрая стигна дотам, откъдето бе тръгнал.
Шлифера вървеше след него.
Люк не разбираше нищо, но сърцето му се изпълни с надежда. Човек, който го следи, сигурно знае нещо за него — може би дори и самоличността му.
За да е абсолютно сигурен, че го следят, трябваше да се качи на някакво превозно средство, като по този начин накара сянката му да направи същото.
Въпреки обхваналото го внезапно вълнение, някакъв по-трезв вътрешен глас се обади: „Откъде, по дяволите, знаеш как можеш да провериш дали не те следят?“. Начинът просто бе изникнал в главата му и толкоз. Да не би да се е занимавал със секретна работа, преди да стане скитник?