— Toi, encore — каза си той тихо. — Пак ти.
За миг се запита защо бе казал това на френски, после изхвърли мисълта от главата си. В момента имаше по-важни неща. Вече не подлежеше на съмнение — двама души го следяха, сменяйки се с обиграна лекота и ритъм. Явно бяха професионалисти.
Опита се да осмисли какво означава това. Сивото бомбе и Зеления шлифер може би са ченгета — той може да е извършил някакво престъпление, да е убил някого в пияно състояние. Можеше и да са шпиони — ЦРУ или КГБ — макар че едва ли боклук като него ще седне да се занимава с шпионаж. Най-вероятно имаше жена, изоставена преди много години, която иска да се разведе с него и е наела частни детективи, за да се сдобие с доказателство за това как живее. (Може би именно тя е французойка.)
Обаче нито една от възможностите не му харесваше. Въпреки това се почувства окрилен. Онези вероятно знаеха кой е. Каквато и причина да имаха да го следят, сигурно знаеха нещо за него. Най-малкото — знаеха за него повече, отколкото самият той.
Люк влезе в една тютюнопродавница и си купи пакет „Пел Мел“, плащайки с част от дребните, които бе откраднал. Когато отново излезе навън, Зеления шлифер бе изчезнал, отново заменен от Сивото бомбе. Люк продължи нататък до края на улицата и сви в първата пресечка.
До тротоара бе спрял един камион на „Кока-кола“ и шофьорът му стоварваше каси, носейки ги в ресторанта отсреща. Люк слезе на улицата и се скри зад задницата на камиона, така че да гледа към ъгъла, без да може да бъде забелязан оттам.
Само след минутка Сивото бомбе се появи, крачейки бързо и заничайки по входовете за него.
Люк легна на земята и се претърколи под камиона. После погледна отдолу и забеляза бързо крачещите сини панталони и тъмни обувки на този, който беше като негова сянка.
Човекът закрачи още по-бързо, явно притеснен, че го е изтървал. Отиде до края на пресечката, огледа се нервно, после бързо се върна назад. Влезе в ресторанта и минутка след това отново излезе. Обиколи камиона, върна се на тротоара и продължи нататък с бърза крачка, която след малко се превърна в лек бяг.
Люк бе доволен. Нямаше представа как и къде се е учил на тези игри, но явно го биваше в тях. Изпълзя към предницата на камиона, изправи се на крака и предпазливо надникна иззад калника му. Сивото бомбе продължаваше да се отдалечава бързо нататък.
Люк се качи на тротоара, сви зад ъгъла и се спря във входа на един магазин за електроуреди. Преструвайки се, че разглежда един магнетофон за осемдесет долара, той отвори пакета с цигарите, извади цигара и зачака, държейки улицата под око.
Зеления шлифер се появи.
Беше висок — горе-долу колкото него — и атлетично сложен, но бе с около десет години по-млад и лицето му бе тревожно. Люк инстинктивно усети, че не е много опитен.
Той го забеляза и едва не подскочи. Люк гледаше право към него. Мъжът отклони смутено поглед встрани и продължи да крачи, насочвайки се към края на тротоара, за да мине покрай него.
Люк обаче застана точно на пътя му. Лапнал цигарата, той се обърна към него:
— Имаш ли огънче, приятел?
Зеления шлифер не знаеше какво да стори. Поколеба се, оглеждайки се притеснено. За миг на Люк му се стори, че ще мине покрай него, без да му обърне внимание, но онзи взе решение бързо и спря.
— Разбира се — отвърна той, преструвайки се на безразличен.
После бръкна в джоба на шлифера, извади кибрит и драсна една клечка.
Люк извади цигарата от устата си и попита:
— Вие знаете кой съм, нали?
Младежът уплашено го загледа. Явно в процеса на обучението му не го бяха подготвили за такъв обрат — следеният изведнъж да се обърне към сянката си и да започне да задава въпроси. Той стоеше, вперил поглед в Люк, докато най-сетне клечката изгоря и го опари по пръстите. Хвърли я стреснато и каза:
— Нямам представа за какво става въпрос, приятел.
— Следиш ме — отвърна Люк. — Сигурно знаеш кой съм.
Зеления шлифер продължи да се прави на невинен:
— Да не би да продаваш нещо?