— А за какво ти се е обадил в понеделник?
— Каза, че щял да ходи до Вашингтон и искал да ме види. Нещо се било случило.
— Каза ли ти точно какво?
— Не съвсем. Просто рече: „Също като ония неща, които правехме през войната“.
Били сви разтревожено вежди. През войната Люк и Бърн работеха в OSS в тила на врага, помагайки на френската Съпротива. Но бяха приключили с тези работи още през 1946-а, нали така?
— Какво смяташ, че е искал да каже?
— Не знам. Каза, че ще ми се обади от Вашингтон. В понеделник вечерта се е настанил в хотел „Карлтън“. Днес е сряда и още не ми се е обаждал. Освен това изобщо не си е лягал. Леглото му е непипнато.
— Как разбра?
Бърн изхъмка нетърпеливо:
— Били, била си в OSS… Ти какво би направила на мое място?
— Ами… сигурно бих дала на някоя камериерка един-два долара.
— Е? Какво ме питаш тогава? Цяла нощ го е нямало и оттогава никой не го е виждал.
— Може да е хукнал по мацки.
— Да бе, а папата е протестант. Не го вярваш, нали?
Бърн беше прав. Люк имаше силен сексуален нагон, но търсеше постоянството, а не разнообразието. Били знаеше това много добре.
— Не, наистина не вярвам.
— Обади ми се, ако чуеш нещо за него, окей?
— Разбира се.
— До скоро.
— Чао.
Били затвори.
После седна на масата в кухнята, забравила за проблемите си и мислейки за Люк.
1941
Път 138 лъкатушеше на юг през Масачузетс и продължаваше нататък към Род Айлънд. Небето бе чисто, нямаше никакви облаци и луната безпрепятствено заливаше с призрачната си светлина междуградския път. Старият форд обаче нямаше парно. Били се бе увила в шалове, сгушена в палтото си, ръкавиците бяха на ръцете й, но краката й се бяха схванали от студ. Не че им обръщаше кой знае какво внимание. Никакви неудобства не бяха важни, щом щеше да прекара два часа с Люк Лукас, нищо че той си имаше приятелка. Според собствения й опит хубавите мъже бяха винаги отегчително празноглави, обаче този тук май правеше изключение.
Като че ли цяла вечност щяха да пътуват до Нюпорт, но на Люк дългата разходка сигурно му харесваше. Харвардските момчета обикновено нервничеха в присъствието на привлекателна жена — припламваха цигара от цигара, пийваха си от джобни манерчици, приглаждаха си косите или пък непрекъснато си оправяха връзките. Люк обаче бе спокоен, караше без никакво видимо усилие и бъбреше. Движението бе слабо и той разпределяше вниманието си между нея и пътя пред себе си.
Говореха си за войната в Европа. Същата тази сутрин през Радклиф бяха минали съперничещи си студентски групировки, раздавайки пропагандни брошури — интервенционистите с жар проповядваха, че Америка трябва да се намеси във войната, докато съперниците им със същата жар доказваха точно обратното. Беше се събрала доста голяма тълпа студенти, студентки и преподаватели. Всички знаеха, че харвардските момчета може би щяха да бъдат първите, паднали по бойните полета, и дискусиите бяха много разгорещени.
— В Париж имам братовчеди — каза Люк. — Ще ми се да отидем и да ги спасим. Но това е твърде лична причина.
— Аз също имам такава. Еврейка съм — отвърна Били. — Обаче, вместо да пращаме американци да умират в Европа, по-добре да отворим вратите си за бежанци. Да спасяваме хора, вместо да ходим да убиваме.
— Така мисли и Антъни.
На Били още не й бе минало от фиаското тази нощ.
— Нямаш представа колко съм му ядосана на Антъни — каза тя. — Трябваше предварително да разбере дали можем да прекараме нощта у тези негови приятели.
Надяваше се на съчувствие от страна на Люк, но той я разочарова.
— Май и двамата се отнесохте малко несериозно към цялата тази работа.
Каза го с дружелюбна усмивка, но тонът беше определено укорителен.
Били усети обидата да я парва в гърдите. Обаче му бе задължена за услугата, която й вършеше в момента, затова преглътна острия отговор, надигнал се веднага на устните й.
— Ти просто защитаваш приятеля си — каза тя меко. — Което е чудесно. Но си мисля, че след като ме е поканил, той е длъжен да се грижи за репутацията ми.
— Да, но и ти си длъжна да се грижиш за неговата.
Тя се изненада, че е толкова критичен. До този момент бе самият чар.
— Ти май мислиш, че за всичко съм виновна аз, а?
— Било е просто лош късмет — отвърна той. — Но Антъни те е поставил в такова положение, при което съвсем малко лош късмет може да ти причини огромни неприятности.