— Такъв е законът!
— Но и двамата с теб знаем, че това са пълни лайна.
— Няма никакво значение.
Единственото, което двете съперничещи си групи споделяха, беше омразата към ФБР и неговия директор мегаломан — Дж. Едгар Хувър. Затова Антъни каза:
— Добре, както и да е, кажи ми тогава кога ФБР ни бутна гювеч за последен път?
— Последния път беше никога — отвърна Хобърт троснато. — Но за теб имам друга работа.
Антъни бавно започваше да кипи. Откога тоя тъп задник започна да определя кой с какво ще се занимава? Не това беше работата му.
— За какво става въпрос?
— От Белия дом искат доклад, в който да се опишат възможностите как да се оправим с бунтовните групировки в Куба. Късно довечера ще има съвещание на най-високо равнище. Искам ти и най-опитните ти хора да ме въведете в ситуацията.
— Караш ме да ти описвам кой е Фидел Кастро?
— Разбира се, че не. Знам всичко за Кастро. От теб искам практически предложения как да се справим с бунтовниците.
Антъни мразеше заобикалките.
— Защо просто не кажеш какво искаш? Ще ти се да знаеш как могат да бъдат премахнати.
— Може би.
Антъни се изсмя презрително.
— Е, какво можем да направим, освен да основем едно неделно училище.
— Това ще реши Белият дом. Нашата работа е да представим предложения. И ти можеш да ми дадеш някои.
Антъни продължаваше да се прави на безразличен, но вътре в себе си усети тръпката на безпокойството. Днес нямаше време за никакви странични дейности — искаше всичките му най-добри хора да държат Люк под око.
— Ще видя какво мога да направя — отвърна най-накрая той, надявайки се, че Хобърт ще се задоволи с такъв уклончив отговор.
Но не позна.
— В моята заседателна зала. С най-опитните ти агенти. В десет часа. И никакви извинения.
Извърна се да излезе.
Антъни бързо взе решение.
— Не — каза той.
Без да му обръща внимание, Хобърт продължи:
— Това не беше молба. Просто бъди там.
— Обърни се и ме гледай в устните — каза спокойно Антъни.
Хобърт с неохота се извърна и впери поглед в лицето на Антъни.
Оформяйки старателно думите с устни, Антъни каза:
— Върви на майната си.
Някой от агентите се изхили.
Плешивото теме на Хобърт почервеня.
— Ще си поговорим повече за това — каза той със стиснати зъби. — Много-много повече.
После излезе навън и тресна вратата зад себе си.
— Хайде на работа! — каза Антъни и сякаш нищо не се бе случило, продължи: — В момента с обекта са Саймънс и Бетс, но след няколко минути ще ги сменят. Веднага щом се обадят, искам наблюдението да бъде поето от Червения Рифенбърг и Ак Хоруиц. Продължаваме в същия дух на четири смени по шест часа и резервен екип за подслушване. Засега това е всичко.
Агентите наставаха да си вървят, но Пит Максел остана на мястото си. Беше се обръснал и се бе облякъл в обичайния си костюм с вратовръзка. Сега лошите му зъби и червеният белег бяха по-забележими — като счупен прозорец на нова къща. Беше стеснителен и необщителен човек — вероятно заради външния си вид, но оставаше докрай предан на новите си приятели. На лицето му в момента бе изписано загрижено изражение.
— Не рискуваш ли така с Хобърт?
— Той е задник.
— Той ти е шеф.
— Не мога да го оставя да провали такава важна операция по наблюдение.
— Но ти го излъга. Може веднага да разбере, че Люк не е никакъв дипломат от Париж.
Антъни сви рамене.
— Тогава ще му измисля друг вариант.
Пит го изгледа със съмнение, но кимна и тръгна към вратата.
— Но си прав — каза Антъни. — Слагам си шията на дръвника. И ако нещо се обърка, Хобърт ще ми отреже главата като нищо.
— Точно това си мислех и аз.
— Тогава да внимаваме нищо да не се обърка.
Пит излезе. Антъни впери поглед в телефона, налагайки си спокойствие и търпение. Кабинетните интриги го вбесяваха, но такива като Хобърт имаше навсякъде.
След около пет минути телефонът звънна и той вдигна слушалката.
— Каръл.
— Нещо пак си се сдърпал с Карл Хобърт.
Беше свистящият глас на човек, прекарал по-голямата част от живота си с цигара в уста и чашка пред себе си.
— Добро утро, Джордж — поздрави Антъни.
Джордж Купърман беше заместник-началник „Операции“ и негов приятел от войната. Освен това беше и непосредствен началник на Хобърт.