Джорджтаунският психодиспансер се помещаваше в тухлена сграда, построена във викториански стил с модерно разширение с плосък покрив отзад. Били Джоузефсън паркира червения си форд тъндърбърд на паркинга и изтича в сградата.
Мразеше да закъснява толкова. Струваше й се, че по този начин демонстрира неуважение към работата и колегите си. Това, което правеха те, беше от жизненоважно значение. Бавно и с неимоверни усилия колективът се опитваше да разбере механизма на действие на съзнанието у човека. Приличаше на съставяне на карта на далечна планета, чиято повърхност може да се види само през случайни и отчайващо кратки разкъсвания на облачната покривка.
Беше закъсняла заради майка си. След като Лари тръгна за училище, Били бе отишла да купи хапчетата за сърце и когато се върна, завари Беки-Ма, просната на леглото облечена и с мъка поемаща си дъх. Лекарят дойде веднага, но не каза нищо ново. Беки-Ма имаше слабо сърце. Ако усетеше недостиг на въздух, трябваше да си легне. И да не забравя хапчетата. Всеки стрес можеше да й се отрази много зле.
На Били й се искаше да извика: „Ами на мен? На мен стресовете не ми ли се отразяват зле?“. Вместо това обаче си позволяваше само да ходи около майка си на пръсти и да не вдига шум.
Спря се на рецепцията и хвърли поглед на нощния дневник. Късно снощи, след като вече си бе тръгнала, бяха докарали нов пациент — Джоузеф Белоу, шизофреник. Името й се стори смътно познато отнякъде, но не можа да се сети откъде. За нейна изненада пациентът бе изписан през нощта. Това бе твърде странно.
На път за кабинета си Били мина през залата за почивка. Телевизорът беше включен и на екрана се виждаше репортер на фона на прашен плаж, който тъкмо казваше:
— Тук, на Кейп Канаверал, всички си задават въпроса: „Кога армията ще направи опит за изстрелване?“. Това трябва да стане през следващите няколко дни.
Вътре бяха насядали обектите за изследване на Били, някои от тях гледаха телевизия, други четяха или играеха на някаква игра, а трети се взираха с безжизнени погледи в пространството. Тя махна на Том — млад мъж, който не разбираше значението на думите, и подвикна:
— Как си, Томи?
Той й се усмихна и й махна в ответ. Разбираше добре жестовете и често отвръщаше така, сякаш осъзнаваше за какво му говорят, и затова бяха минали месеци, преди Били да проумее, че той всъщност не разбира нито дума.
В ъгъла Марлене, алкохоличка, флиртуваше с един млад санитар. Тя беше на петдесет години, но не можеше да си спомни нищо, откакто бе навършила деветнайсетгодишна възраст. Мислеше, че е още младо момиче и отказваше да повярва, че „старецът“, който я обичаше и се грижеше за нея, е неин мъж.
През остъклената стена на стаята за събеседване Били видя Роналд, блестящ архитект, чиято глава бе пострадала при тежка автомобилна катастрофа. В момента попълваше бланки с тестове. Проблемът му се състоеше в това, че бе изгубил способността си да борави с числа. Болезнено бавно и мърдайки устни, с пот на челото, той пресмяташе на пръсти, за да събере три и четири.
Много от пациентите боледуваха от различни форми на шизофрения — неспособност за адаптация към реалния свят. На някои от тях можеше да се помогне с помощта на медикаменти или електрошокова терапия, или и двете заедно, а работата на Били бе да очертае точните граници на заболяванията им. Чрез изучаване на незначителни умствени отклонения тя установяваше функциите на нормалното съзнание. Например Роналд, архитектът, можеше да погледне няколко предмета, сложени на поднос, и да каже дали са три или четири, но ако бяха дванайсет и трябваше да ги брои, това би му отнело много време и можеше да сбърка. Това даваше основание на Били да предположи, че способността да се прецени от пръв поглед колко предмета има върху един малък поднос е умение, различно от умението да се брои.
Ето по такъв начин, бавно и търпеливо, тя съставяше карта на съзнанието, откривайки памет на едно място, език на друго, математика — на трето. А ако болестта бе свързана с незначително увреждане на мозъка, Били би могла да заключи, че нормалната способност се намира именно в тази част на мозъка, която е увредена. И по този начин нейната концепция за функциониране на съзнанието щеше да бъде нанесена върху картата на човешкия мозък.
При настоящите темпове на развитие подобно изследване щеше да отнеме някъде към двеста години. Тя работеше сама. Но ако имаше екип от психолози, щеше да напредва много по-бързо. Може би до края на живота си щеше да бъде свидетелка на създаването на тази карта. Това бе нейната амбиция.